В птичия двор

В ПТИЧИЯ ДВОР

Автор: СТАНА АПОСТОЛОВА

Жанр: Детски приказки

Брой страници: 60

ISBN : 978-619-7171-124-6

меки корици

Език: BG

Год: 2017

ТРИТЕ ГЪСЕТА

Стана Апостолова

В стопанския двор е широко и удобно да се живее. Особено за пернатите домашни създания. Те по цял ден се разхождат на воля и само вечер спят в курника. Даже има привилегировани птици като гъските и патиците. Тях ги пускат навън. Селската река е наблизо и там е пълно с плувци.
Бялата гъска тази пролет измъти четири гъсета – три мъжки: Жълтурко, Жълтьо и Златко и едно женско – Матилда. Днес за първи път ще ги заведе на реката да ги учи да плуват. Суматохата е голяма, защото ще ходят сами. Другите патици и гъски все още мътят яйцата си или децата им са много малки.

Реката е в дола и гъсетата трябва да слязат по пътеката, която се спуска надолу. Майка им върви важно и бавно пред тях, а те я следват. Доста са изморени, когато се озовават на речния бряг.
– Не съм си представял реката такава! – възкликва Жълтьо.
– Много бързо тече, ние ще се удавим, страх ме е! – мрънка Златко.
Жълтурко смръщено заявява:
– Аз се отказвам!
Само Матилда мълчи. Тя е най-едра и вече може да лети. Затова не се плаши. Мама не казва нищо, а най-неочаквано хваща за врата всеки от момчетата и го хвърля навътре във водата. Най-лошо цопва Жълтурко. Матилда хвръква нависоко, за да не позволи на бялата гъска да я метне безцеремонно в реката. Но изневиделица се спуска със страшна скорост един едър сокол-скитник и грабва Матилда във въздуха. Братчетата й все още пляскат във водата, но също виждат какво се случва. Майка им почва да съска и да издава жални звуци, след това се развиква за помощ, но за съжаление наоколо няма никой, който може да помогне. А соколите-скитници са най-бързите птици на земята.
Примирени и тъжни мама и трите момчета се прибират в стопанския двор. Пуйката, госпожа Важна, която е директорка на птичето училище, първа им изказва съболезнования.
– Матилда е силна, ще избяга, а ние като заякнем ще отидем да я спасим! – заявява Жълтьо.
Госпожа директорката се отдалечава без да го удостои с коментар. В това време кокошките Бутнешева и Хвалипръцкова, които са учителки в птичето училище също идват при мама, за да се опитат да я успокоят.

Но още на другия ден всички в птичето общество са забравили за Матилда. Но не и нейните братя. Когато бялата гъска, тяхната родителка ги изгубва от поглед, те си дават дума да ядат много, да пораснат бързо и когато им заякнат крилете, да отидат на реката и да намерят своята сестра.

Жълтьо, Жълтурко и Златко вече могат да летят, да плуват в дълбокото и да бягат бързо по пътеката. Лятото е в разгара си и днес отново всички патици, патета, гъски и гъсета са на реката. Тримата братя решават да използват суматохата и да тръгнат надолу по брега да търсят Матилда. Тревите и папурите по крайбрежието са високи и скоро гъсетата се скриват от поглед. Гълъбът Гарон ги съглежда и веднага каца пред тях.
– Дръпни се от пътя ни, пречиш ни! – изрича важно Златко.
Важничи, а не му отива, защото има най-миловидната физиономия.
– Слушайте малки гъсета, ще ви кажа какво се случи с вашата сестра напролет. Всъщност я отвлече царят на соколите-скитници, които гнездят на острова чак долу на завоя на реката. Щеше да я изяде, но съзря един ловец с пушка и я пусна, за да може да отлети бързо.
– Не ти вярвам! – казва Жълтурко, който изглежда винаги сърдит. – Ако беше я пуснал, Матилда щеше да намери пътя към нашия двор и да се прибере.
– Всъщност си прав, малки господине! Но тя цопна в реката чак долу на завоя, а това е много далече оттука. Освен туй, вие гъските имате много естествени врагове, така че ако не са я похитили соколите, то другите едва ли са я пропуснали!
– Кои врагове имаш предвид? – Жълтьо е внимателен, говори бавно, но точно.
– Всъщност става въпрос за лисицата Петра, невестулката Фаница и смока Зиновий.

– Как ти е името, чичо гълъб? – пита наивно Златко.
Когато се прави на невежа, перушината около врата му настръхва и той става много пухкав.
– Казвам се Гарон и не желая да се обръщате към мене с „чичо”. Това издава селският ви произход.
– Аз ще те наричам „Всъщност”, защото е любимото ти! – отсича ядовито Жълтурко.
Понеже изглежда намръщен, не личи дали се подиграва на градския гълъб, озовал се край селската река.
– Добре, добре – разперва крила примирително Жълтьо. – Ние сме ти много благодарни, че ни предупреждаваш. Но май най-опасните ни врагове са соколите-скитници?
– Всъщност те ловуват само във въздуха и ако не летите, най-лесно може да се опазите от тях – обяснява им Гарон. – Препоръчително е да плувате в реката, което е най-подходящо за вашата природа, а смокът Зиновий е ленив, през повечето време лежи на дъното и едва ли ще го срещнете.
Преди да му зададат нов въпрос, гълъбът Гарон отлита и гъсетата започват да спорят. Накрая се споразумяват да се изправят срещу враговете си, защото ако не нападнеш пръв, ще те изненадат, а тогава може да пострадаш.

– Аз плувам най-добре, ще потърся смока Зиновий и ще му видя сметката! – заканва се Жълтурко.
Братчетата му обикновено спорят, че са също добри плувци, но когато се изправиш пред опасността, винаги истината натежава. Те признават, че опърничавият им брат е най-добър във водата.
– Аз ще хвърча под дърветата и храстите, защото летя най-добре – заявява спокойно Жълтьо. – Ще се справя с лисицата и бялката.
– На тебе Жълтьо ще ти бъде най-трудно, но ти си най-едрият и силният от нас – казва Златко.
Златко в този момент не се прави на важен, просто пред своите роднини не можеш да се преструваш, защото те познават и знаят всичко за тебе и твоите слабости.
– Ти ще ни следваш покрай брега и ще се оглеждаш за хищните соколи-скитници. Ако се развикаме, ще ни се притечеш на помощ! – нарежда Жълтурко и влиза в реката.
– Аз няма да се отдалечавам навътре в гората – обещава Жълтьо и хвръква към близките храсти.
Златко тръгва важно с вирната глава край широката селска река. Но се стъписва, защото се натъква на смок стрелец. Проявява храброст и веднага се овладява:
– Ти ли си Зиновий?
– Как може да ме бъркаш с дебелия Зиновий! Ти, гъсоче, явно не си ходил на училище, щом направи такъв извод!
– Защо държиш камък?
– Защото стрелям по соколите-скитници. Обещал съм на свраката Дидона да я пазя, а след това тя ще ми услужи. В гората се живее трудно, не сме като вас запазени и нахранени в селския двор. Ти май си се изгубил!
Златко надува гъшия пух на шията си и тъкмо да отговори, когато смокът стрелец хвърля камъка. Чак тогава момчето гъсок забелязва летящия като стрела сокол-скитник. Хищната птица е уцелена в крилото и едва-едва се държи във въздуха.
– Браво, страхотен си! – обръща се назад златистото гъсе, но от смока няма следа.
Само брат му Жълтурко се вижда как плува навътре в реката.
– Жълтурко, сетих се!
Но плуващият не чува, затова златистият на цвят влиза във водата и почва да я пори с ципестите си крака. Когато достига брат си, му казва:
– Помогни ми да намеря някоя дъска. Измислих как да се бия със соколите!
В това време достигат някакво малко островче по средата на течащата вода. Оказва се, че това е къщата на бобъра.
– Добра среща, юнаци, хлапаци! Течението ли ви довлече?
– Вие трябва да сте господин бобър, нали?
– Да, за ваш късмет, аз съм бобър Танчо. Помагам на малки патета!
– Ние сме гъсета и не сме малки! – протестира като всеки горделивец Златко.
– Гъски, патки, все тая! Казвайте сега кой вятър ви довя?
– Търсим плоска дъска.
– Че вие плувате добре, защо ви е дъска?
– Ще ни трябва на брега.
– Добре, излезте на сушата, аз ще ви донеса една дъска, не е по силите ви да си я изнесете сами.
Двете братчета се плъзгат по водата право към брега. Услужливият Танчо скоро носи дъска.
– Трябва ли ви още нещо?
– Да, искам съвет как мога да обезвредя смок Зиновий? – гласът на Жълтурко е малко треперлив, защото очаква присмех от отсрещната страна.

Но бобърът е напълно сериозен.
– Някой трябва да даде урок на проклетника Зиновий! Само че той не е смок, а сом! Станал е дебел и се храни с всичко, което залови в реката.
Златко пита бавно и несигурно:
– На нас госпожа Важна ни преподава в училище природознание, но никога не съм чувал за такава водна змия, наречена сом…Господин Танчо, може ли да ни обясниш по-подробно?
– Що за птица е тази госпожа Важна? – отвръща бобърът с въпрос.
– Това е директорката на училището, най-учената и стара пуйка в птичия двор! – възклицава на свой ред Жълтурко, недоумяващ как ще се справи с тази твар, сом Зиновий.
– Пуйките са много надути, но не припарват до водата, така че нищо чудно, че вашата директорка Важна не се интересува от най-тлъстата и хищна риба в реката– отговаря вече напълно загрижено Танчо. – Най-добре е да не срещате сома, защото видите ли го, отърване няма, ще попаднете право в голямата му уста. Как да се отървете от него не зная, но ви съветвам да се пазите.
След като се изказва, бобърът се връща в своята дървена къща насред реката, а двете гъсета се заемат да строят огромна прашка, състояща се от объл камък по средата, плоска дъска върху него и малка дупка в единия край, за поставяне на камък, който натежава, ако в другия край не е застанал Златко. Когато златистият малък гъсок кацне върху вдигнатия край на дъската обаче, камъкът се изстрелва високо в небето. Въпросът е да забележи навреме сокол-скитник, докато се рее във въздуха и търси своята плячка.
След като са готови, Жълтурко с голямо колебание тръгва да се върне в реката и да потърси някого да им помогне за сом Зиновий. В този момент от храсталака се задава Жълтьо.
– Здравейте, аз вече заложих капан на лисицата Петра.
Чува се висок кикот. Оказва се, че това е свраката Дидона, кацнала на брезичката наблизо.
– Лъжец, хвалиш се с чужди заслуги! – започва да крещи Дидона.
– За какъв капан става въпрос? – пита пренебрежително Златко, без да обръща внимание на досадницата.
– Намерих капан, приличащ на легнала кофа, поставен от някой човек и го преместих така, че коварната Петра да не го види. Поставих прясно яйце за примамка.
– Че откъде намери яйце, открадна ли го? – гъсето Жълтурко, отчаян, че неговият враг Зиновий се оказва такава страшна и дебела риба, е още по-начумерен от преди и пита с подигравка в гласа.
– Аз му казах откъде да го вземе, аз му посочих кукувичето яйце в гнездото на врабчето! – кряска свраката от дървото.

– Госпожа Дидона, благодаря ви, че ми услужихте, но моля ви не викайте така силно, ще привлечете вниманието на нашите врагове към нас, а това не е желателно! – Жълтьо е любезен и красноречив.
Свраката се удивлява на самочувствието му. След момент на стъписване започва да се кикоти пак, но внезапно крещи от ужас и нашите герои виждат как я напада белката. Макар и проскубана, Дидона все пак успява да изхвърчи от лапите й.
Трите гъсета също моментално хвръкват към реката, за да се спасят чрез плуване. Там във водата белката не може да ги хване, но тримата се стряскат от сом Зиновий, който си показва главата над водата, точно когато мислят, че опасностите са отминали. С последни усилия, плувайки много бързо, се приютяват в къщата на бобър Танчо.
– Охоо, вие колко сте на брой, виждам че сте станали трима вече! – пита домакинът.
– Господин бобър, братята ми са доволни от вашата помощ, сега пак ни прибрахте, за да не ни изяде сомът. Може би знаете как да го победим. – Жълтьо е спокоен и въпреки че е най-едър, е много разбран и възпитан.
– Зиновий сега пази яйцата на дъното на ямата си, затова излиза само сутрин на зазоряване да търси плячка. Ако успеете да закачите примамка към онази стара бъчва, която е заседнала в подпорите на моята къща, той ще се хване, ще почне да се мята и ще я освободи, течението ще я повлече към плитчината, където ще заседне. Заедно с бъчвата ще заседне и сомът, а в плиткото рибарите ще го уловят много лесно.
Речено сторено. Гъсетата намират между дърветата и клоните, които бобърът е използвал да си построи жилището, различни предмети, между които и едно жълто пластмасово пате. Завързват го за въже, а другият му край за бъчвата, заклещена между дънерите, служещи за основа на плаващата постройка.
На развиделяване, големият тлъст Зиновий съвсем безшумно се появява и налапва гуменото пате. След това почва да дърпа с всички сили и изтръгва прогизналата бъчва заедно с тежките дървета, които я държат. Но течението го поема неумолимо и той засяда в плитчината, която е тинеста и камениста.

Тримата братя гъсета започват да викат „Ура! Ураа! Урааа!” Биват прекъснати от Танчо, който не споделя техния ентусиазъм.
– Сега трябва да си тръгвате, защото ми пречите да си достроя бента. Освен това сте ми задължени и затова ще ми донесете клони от върбата край брега, за да си похапна, че съм гладен.
– А да ти наберем гъби не искаш ли? – заяжда се Жълтурко, но Жълтьо го спира.
– Изказвам от името на всички ни своята благодарност. Ние и без това имаме работа на брега, така че Жълтурко ще ти донесе върбови клонки. Имам последна молба към тебе, господин Танчо – Жълтьо изразява уважение.
– Да я чуя! – бобърът е неспокоен.
– Да ни подарите една топка боброва мас за спомен.
– Добре, от мене да мине, знаете къде е кулата от мас, в края на загражденията, вземете си една топчица.
– Ние сме смели мъжкари, затова тръгваме да се бием с враговете! – заявява надменно Златко и надува пуха около врата си.
Трите гъсета бавно се спускат на вода и отплават към брега. Когато Жълтьо спира да вземе бучка мас, братята му го питат:
– За какво ти е притрябвала тази миризлива мазнотия?
– Май забравихте за белката! Тя много обича да си играе покачена на върбата, а най-сладката храна са й бобрите, но само ги ранява и след това изчаква лиса Петра да ги убие и наръфа. Сега ще вземем един кух дънер, ще му закрепим капак, а на дъното ще поставим бобровата мас за примамка. Ще заловим коварната невестулка.

Жълтурко и Златко изпадат в люта препирня как е правилно да я наричат – белка или невестулка. Крякат високо и само пискливият глас на свраката Дидона ги сепва.
– Стига сте спорили, тъпаци! Това е белката Кокърджа, заради вас ме нападна!
Трите гъсета вдигат глава и виждат оскубаната си приятелка, кацнала на едно голо дърво, за да вижда по-ясно какво става наоколо.
– Ние ще я победим, проскубана глупачке! – заявява надменно Златко.
– Ти не ми се надувай с бебешката си физиономия! Не се ли виждаш какъв си! Братята ти ще станат красиви бели гъсоци, пък ти сива гъска, като дивите си братовчеди! – Дидона е много ядосана и си оправя перата, колкото са й останали.
– Госпожо, къде е вашият приятел смок Стрелец? Той би могъл да ни помогне край върбата – пита Жълтьо.
– Ти, красавецо, си най-едър, най-красив и най-умен и затова ще ти кажа – отвръща Додона. – Чакам го всеки момент, защото мръсницата Кокърджа трябва да си го получи!
В този момент се появява смокът и всички го посрещат с овации, защото е верен приятел и обстрелва враговете. Гъсетата вече смело се запътват към голямата върба. Първо скъсват клонки и Жълтурко ги поема в човката си, след което започва да плува към къщата на бобъра, за да му ги занесе. Жълтьо и Златко се заемат да приспособят един кух дънер в капан за белката Кокърджа. След като свършват, се връщат обратно в реката, готови да бягат ако отмъстителната Кокържда ги нападне преди да е попаднала в техния капан. Белката обаче скача върху сухото дърво, където е Дидона, смокът почва да я цели с камъни и вместо нея събаря капака на капана. Свраката отлита, след нея изчезва и нападателката й. Гъсетата отново строят капана. Вечерта се скриват в една рибарска лодка да починат и поспят.

Тази нощ се оказва много злополучна за белката Кокърджа и сома Зиновий. Убедена от миризмата, че бобър Танчо е дошъл да си похапне върбови клонки, гъвкавата белка влиза в кухия дънер и капакът хлопва над нея. А рибарите виждат как се мята тръстият сом в плитчината и го измъкват оттам с една кука.
Разбира се нашите герои имат малко премеждие, защото се успиват и рибарят ги заварва в лодката си на зазоряване. Но вече и тримата хвърчат добре, успяват да избягат политайки нагоре. Жълтьо обаче веднага се сеща и предупреждава че трябва да плуват, да избягват да летят. Едва цопнали в реката виждат как със светкавична скорост един сокол-скитник грабва някаква малка птичка, радостно летяща, за да посрещне изгрева.
– Май гълъбът Гарон беше прав като ни препоръча да плуваме в реката надолу по течението, за да стигнем острова до завоя и да намерим Матилда – споделя важно Златко.
– Гарон е невежа, изкара дебелият сом Зиновий, че е смок! – както винаги кисел се обажда Жълтурко.
– Нека първо да се нахраним с дребни рибки, но ако не успеем, ще трябва да излезем на брега да си потърсим храна. После ще обсъдим как да се справим с враговете си и да намерим сестра си.
Въпреки че никога не признават, но Жълтьо е най-разумен. Налага им се да отидат пак на брега, за да похапнат трева и зърна. Срещат отново гълъб Гарон край шипковия храст.
– Чух интересни неща за вас! Всъщност някои ви хвалят, а други ви укоряват – вместо поздрав им казва гълъбът, като каца на един клон.
– Господин Гарон, научихте ли нещо за сестра ни Матилда? – пита любезно Жълтьо.
– Не, но съобщих на бялата гъска, вашата майка, че търсите сестра си по брега на реката. Майка ви се безпокои много за вас.
Гълъбът внезапно отлита и гъсетата се втурват към водата, подгонени от лисицата Петра. Тя не обича водата и се отказва да ги следва, но им се заканва да ги чака докато огладнеят и излязат на брега.

Тримата братя навлизат в дълбоки води и започват да обсъждат положението.
– Отново предлагам да плуваме по течението, за да достигнем острова на завоя и да потърсим Матилда – казва важно Златко.
– Жълтьо, май капанът ти е станал много калпав, защото лисицата си е в добро здраве – прави хаплива забележка вечно киселият Жълтурко.
– Петра трябва да огладнее и тогава ще попадне в капана. Разбира се ако мине покрай него нощем, защото ако е светло ще го види и каквато е хитра ще разбере за какво става въпрос – Жълтьо както винаги е спокоен и не се сърди.
Златко се сеща:
– Необходимо е да останем тук, защото моята дъска-прашка за соколи-скитници е тежка и не можем да я преместим.
– И какво предлагаш, да избием с твоята прашка всички соколи и тогава да продължим, така ли? – заяжда се Жълтурко.

Техният спор се прекъсва от изстрел. Един човек ловец е прострелял дива гъска и тя пада в реката. Ловджийското куче скача и почва да плува, за да я залови. Ранената птица едва се задържа над водата.
Тримата братя светкавично се отправят към къщата на бобъра.
– Господин Танчо, помощ! Господин Танчо, пусни бента да спасиш една ранена дива гъска!
Най-гласовит е Златко и макар с неохота бобърът вдига подвижния едър клон, затапващ реката и течението повлича ранената гъска. Така тя попада в езерото, което е лична обител на Танчо. Той отново забентва и кучето не може да прескочи понеже мокрите дървета са хлъзгави. То се връща при стопанина си и скоро се скриват обратно в гората. Дивата гъска е много признателна на бобъра и малките питомни гъсета.
– Аз съм леля ви Сузана! Остарях и рядко се вдигам сама във въздуха, но не се притеснявайте, деца! Крилото ми е леко ранено, ще ми мине. Убедена съм, че моите деца и внуци ще ме намерят. Нашето ято гнезди на острова при завоя на реката.
– Извинете лельо, на нас ни казаха, че соколите-скитници гнездят там – Златко надува перушината на врата си и заема важна стойка.
– Те гнездят по скалите на острова, а ние в ниското.
– Да бе, да, вие сте специалната им храна! – Жълтурко е толкова недоверчив и смръщен, че сивата гъска, тяхна далечна родственица се чувства задължена да му обясни положението.
– Разбирам твоето недоверие. Но врагът трябва да се държи наблизо. Освен това по този начин хищните бързи соколи се превръщат от най-върли врагове в най-добри наши защитници.
– Лельо Сузана, – намесва се Жълтьо тъкмо навреме. – да сте виждали нашата сестра Матилда там на острова при завоя на реката?
– Може да съм я виждала, но като малки вие не се различавате от нас, така че сигурно съм я помислила за наше девойче.
– Как да не се различаваме, ние сме по-едри, по-красиви, с дълги грациозни шии! – пъчи се Златко.
– Ти специално, миличък, приличаш досущ на наше момченце! – отвръща снизходително сивата гъска.
– Оставете дамата да си почине, ловецът и кучето не я убиха, ама вие ще я уморите с вашите досадни въпроси! – Танчо е раздразнен, че трябва да се занимава с гъсета и гъски, неканени гости.
Бобърът дочува шум с острия си слух и бърза да се скрие отново в своята къща. Тримата братя гъсета си вземат довиждане с леля Сузана и изхвърчават в посока към брега.
Там ги дебне зад шипковия храст лиса Петра, но те го очакват. Затова бързо извъртат дъската прашка към шипката, почват да се изреждат да зареждат с камъни от едната страна и да скачат от другата, като бомбардират лисицата. Накрая я улучват в окото. Тя изскимтява от болка и се скрива в гората.
– Спечелихме битката, но още е далеч победата във войната! – изказва се дълбокомислено Златко.
– Жълтурко, кацай веднага! – Жълтьо е забелязал един сокол-скитник да се рее в небето, а братчето му също хвърчи в момента.
Гъсето със сърдитата физиономия веднага цопва на плиткото в реката, защото иначе ще се пребие ако бързо се приземи на скалистия бряг. Но се ядосва, защото Златко почва да му се присмива. Той бавно излиза от водата, отива до дъската прашка и се мъчи да я обърне към хищната птица, която още се рее високо над тях. Братчетата му помагат, след това започват да отстрелват най-бързата птица на земята. Не успяват, но го прогонват и врагът отлита. Започват да спорят защо е отлетял, дали защото не е съзрял някоя летяща цел наоколо, или се е подплашил от тяхната стрелба.

– Пак ли се карате, тъпаци? – свраката Дидона с оскубана опашка е истинско посмешище, но както винаги нагрубява околните.
– Май няма да ти поникнат повече пера на задника! – ядовито я прекъсва Жълтурко.
– Я се дръж прилично, малкия! Дойдох да ви предам, че Петра е люта и се е заканила да ви изяде на вечеря.
– Ами да дойде, да видим кой кого! – надува се заканително Златко.
– Какво се кокошиниш, дребосък, на лисицата окото се е подуло и затворило и е страшно разярена. На всичкото отгоре и моят приятел смокът стрелец има своите неприятности! Отпраща ме при вас. Да сте мои пазители, той вече направил каквото можал! Обидена съм му! Някакви клатещи се патета да ме пазят мене, прочутата Дидона!
– Не сме патета, а гъсета и не се клатим като вървим, просто краката ни имат ципи, за да можем да плуваме! – съвсем спокойно обяснява Жълтьо. – Госпожо Дидона, ще ви пазим от лисицата и соколите-скитници, но вие ще ни осведомявате за случващото се в гората, договорихме ли се?
– На тебе, красавецо ти вярвам. Аз отлитам, че скоро ще се стъмни. – обръща се към другите. – Вие се пазете, тъпаци! – свраката се кикоти и присмива.
Гъсетата не й обръщат повече внимание.
– Момчета, тази нощ ще нощуваме в езерото на бобър Танчо, иначе ни грозят опасности.
– Досега никой не ни е усетил в лодката на рибаря! Искам да отидем пак в нея! Аз няма да мога да заспя на тези прогнили, хлъзгави клони, които е натрупал бобъра или пък най-малкото плувайки, макар и в защитено и спокойно място – мрънка Жълтурко.
Златко обаче подкрепя Жълтьо и тримата се отправят към къщата на бобъра. В езерото му заварват леля Сузана, която вече е заспала във водата. Жълтурко продължава да мърмори, но се настаняват и заспиват.
На зазоряване се събуждат от крясък на диви гъски. Едно малко ято роднини на Сузана е долетяло да я търси. Оживлението е голямо, защото радостта им е до небето. Оказва се, че старата сива гъска е мъдрата им съветница и те са много благодарни на тримата братя гъсета. Обещават да потърсят сестра им Матилда и отлитат, подкрепяйки ранената си посестрима.
– Довиждане, лельо Сузана! – маха с крило Златко и се надува.
– Нашето бебе не може да се раздели с леля си, защо не се разплачеш, а? – язвително се обръща към него Жълтурко.
– Стига си се заяждал, киселица такава! Сутрин се сърдиш на себе си, а следобед на другите! – златистото гъсе обаче спира да се надува, защото братята му го познават и усещат, че му се плаче. – Мъчно ми е за мама, на вас не ви ли е мъчно, кой знае как се чувства сега в стопанския двор, не стига че Матилда се загуби, но и ние я изоставихме.
– Не сме я напуснали, нали чу, гълъб Гарон е предал на мама къде сме и какво правим. Тя ще се гордее с нас, когато спасим Матилда! – Жълтьо както винаги се намесва да помири братята си.
– Ти си много храбър, но май не можем да победим лисицата. Тя сега е много освирепяла – Златко е готов да се разплаче.
– Лошото е, че макар да не обича водата, сега като е ядосана ще плува да ни хване. А ние не можем да летим дълго. Май сме я окъсали – Жълтурко е отчаян.
– Ние не трябва да летим продължително, не забравяйте соколите-скитници, те са многобройни и изключително опасни във въздуха – Жълтьо също е угрижен.
– Вие май сте по-плашливи и от мене! – гласът на бобър Танчо ги сепва. – Аз също си имам достатъчно врагове и не желая повече да ви приютявам.
– Може пък през тази нощ Петра да се е хванала в капана, който поставих, да се отървем от нея и да продължим надолу към завоя на реката – Жълтьо се мъчи да звучи уверено.
– Не се и надявайте! Петра е най-умната от всички. И най-смелата. Миналата година я бяха погнали ловците с кучетата си, а храстите се бяха запалили. Тя мина през огъня, хвърли се в реката да изгаси кожуха си и плува чак до завоя на реката, разправят, че вашите братовчеди дивите гъски пострадали много от нея след като се оправила.

– Давай по-накратко, господин Танчо, няма защо да ни плашиш, ние знаем колко е опасна лисицата – Жълтурко го прекъсва безцеремонно.
– Рибарят, в чиято лодка спяхте преди да ми се натрапите отново, е голям майстор на капани. Но след онзи случай изпитва уважение към Петра и затова изхвърли в реката капана, който беше построил за нея. Той се състои от дървена решетка и е с две врати, аз го прибрах за всеки случай. Ще ви го дам, но трябва да се осмелите да застанете зад втората вратичка, за да подмамите лисицата. Всичко ще зависи колко смело и бързо ще действате. Но повече тук не се връщайте, ще ми докарате беля.
Бобърът им дава капана, отваря бента и течението ги поема. Скоро трите гъсета излизат на брега бутайки своята нова придобивка. Успяват да го сложат под върбата.
– Ловците са намерели белката Кокърджа, вижте вече го няма капана. Но лисицата не може да се подмами с яйце – Златко е разтревожен.
– Най-бърз си ти, Златко, ти ще влезеш вътре в малката клетка. След като Петра се намърда да те хване, ще изскочиш и хлопнеш вратичката. Ние ще затворим от другата страна вратата на капана – този път Жълтурко е още по-намръщен.
– Тримата ще влезем в малката клетка, иначе хитрата лисица няма да се хване – Жълтьо е категоричен.
– Няма да успеем да се измъкнем толкова бързо.
– Аз ще бъда последен, ще успеем. Хайде! Обещахме си да намерим Матилда и ще победим всички, които ни пречат! – Жълтьо се мъчи да убеди братята си, че това е изходът да се отърват от Петра.

Тримата влизат в тясната малка клетка от едната страна и почват да чакат. Не разговарят, страхуват се. Лисицата идва на свечеряване. Нахълтва откъм широката част на капана. Събитията се развиват светкавично. Жълтьо е последен и едва се измъква, като хлопва малката вратичка. После е лесно да затворят голямата врата, защото Петра не може да се извърти и да излезе, тясно е.
Започват да викат и да скандират от радост. Всички наоколо научават, че коварната лисица е обезвредена.
– Сега вече можем да пренощуваме пак в лодката на рибаря! – радва се от сърце Златко.
Тримата братя се отправят покрай брега към завързаната с въже към забит в брега дънер, лодка. По пътя кълват до насита семена и тревички, за да се нахранят и съберат сили. Така по мръкнало се приютяват в плавателния съд и макар много развълнувани все още, се опитват да заспят. Най-неочаквано пристига армия от плъхове и мишки, които цвърчат благодарности, че страшната лисица Петра е обезвредена.
– Добре, чухме, оставете ни да спим сега! – кисело се обръща към тях Жълтурко.
– О, господине, ние не сме дошли да ви безпокоим, а да ви се отблагодарим. Ще пригризем дебелото въже и течението на реката ще ви носи надолу към острова докато спите. Така ще посрещнете игрева близо до завоя на реката – отговаря един голям мишок.
Армията от гризачи вече е започнала своята мисия. Бързо отрязват с острите си зъби въжето, което придържа плавателното корито към брега.
Изтощени, гъсетата Жълтьо, Жълтурко и Златко заспиват и не усещат как лодката плавно ги понася надолу по водата. Зората ги събужда и пред тях в далечината се открива острова на птиците. Малко по-надолу реката прави завой.
– Хубава услуга ни направиха мишоците, няма що! Ако лодката се разбие в камъните на брега, какво ще правим! – изразява своето недоволство Жълтурко.
– Ако се разбие е добре, ще слезем на сушата, но ако заобиколи следвайки течението ще трябва да хвръкнем към острова, а в небето още от сега, преди да е изгряло слънцето има соколи-скитници – вайка се Златко.
– Нашите приятели са пренесли дъската-прашка в лодката, вижте, тука е! – възкликва Жълтьо.

Той се оглежда да прецени възможностите. Жълтурко проследява погледа му и се усмихва:
– И ти ли мислиш това, каквото и аз! Да кацнем тримата на дясното весло, за да се вдигне от водата и така да насочим лодката към острова?
– Да, май това е решението на проблема! – кима с глава Жълтьо.
Златко се обръща и добавя:
– Ще потърсим леля Сузана, тя може да е разпитала за сестра ни Матилда.
– Хайде, Златко, какво се бавиш, аз ще броя, на три хвръкваме и кацаме на вътрешната дръжка на веслото, за да се вирне и да остане само другото във водата, така носът ще се закриви наляво към острова – усмивката на Жълтурко е изчезнала и той отново е със сърдита физиономия.
– Нека да брои Жълтьо!
– Раз, два, трии, хоп!
Те скачат и се получава, лодката прави рязко завой към сушата. Не се разбива, а засяда в плитчината.
Гъсетата слизат върху камъните и с огорчение разбират, че са се озовали пред колонията на соколите-скитници. На каменистото плато пред тях са гнездата им.
– Какво ще правим сега! – Златко е отчаян.
Дори Жълтьо изглежда умислен, а Жълтурко е повече от ядосан. В този момент виждат един таралеж.
– Вие ли сте смелите гъсета? – изгрухтява ежът.
– Да, а ти кой си?
– Аз съм таралеж Бодливий, чух за вас от гълъб Гарон, мир на праха му!
– Как така, какво е станало с Гарон?
– Кралят на соколите-скитници го хвана и стана храна за пилците му.
– Май и нас ще ни сполети същата съдба, ако не успеем да извадим дъската-прашка от лодката.
– Не берете грижа, аз ще събера своите приятели и ще ви помогнем. Онази коварна лисица Петра унищожи браточедите ми, които живееха в гората. Вие сте я хванали, рискувайки живота си, благодарен съм ви.
Скоро Бодливий, костенурката Бутнежка и заякът Даниел обединяват усилия да пренесат плоската дъска-прашка върху един объл камък. След като я уравновесяват, пожелават на героите успех в битката с хищните соколи и се скриват.

Настава люта битка със соколите-скитници. Скоро гъсетата повалят някои, а много раняват, през нощта колонията от хищни птици праща като парламентьор таралеж Бодливий.
– Господа, поздравления, соколите са решили да ви пуснат да отидете при вашите братовчеди сивите диви гъски, но при условие, че успеете да уцелите техния цар, който е най-бързата птица в света. Двубоят ще се състои утре на зазоряване.
– Ти в качеството на какъв се явяваш? – Жълтурко не заявява доверие.
– Аз съм техен пратеник, питаха ме за какво сте дошли, аз им казах, че търсите сестра си Матилда, която вероятно е на противоположния край на острова.
– Ти откъде знаеш, ние не сме ти споделяли за сестра си! – чуди се Златко.
– Нали ви казах, че гълъбът Гарон ми беше приятел.
– А соколите не са ли ти врагове? – пита Жълтьо.
– Те са врагове на децата ми, но аз ги крия. Аз също съм им враг, защото обичам яйцата им. Но те ги пазят. Общо взето живеем на острова и се поздравяваме, ако се срещнем. Те имат много остро зрение и са видели, че ви помогнах, затова ме изпратиха да предам предложението им.
– Добре, съобщи им, че приемаме.
– Но ако царят им победи, ще се качите на лодката и ще се върнете оттам, откъдето сте дошли.
– Какво значи да победи царят сокол? – пита Златко. – Ще засичаме ли време?
– Не, тази подробност ми е най-трудно да ви разкажа. Няма да ми се сърдите, нали?
– Какви са тези увъртания, как може предварително да обещаем, че няма да се ядосаме! – негодува Жълтурко.
– Не се притеснявай, господин Бодливий, ако се разгневим, то ще бъде на соколите-скитници и техния цар, а не на тебе – обещава Жълтьо.
– Ами соколът цар смята, че ще грабне един от вас преди да сте успели да го уцелите и ще го занесе за храна на пилетата си… – едва, едва изрича таралежът.
Гъсетата млъкват. Тишината нарушава Жълтьо:
– Добре, моите братя ще се скрият, а аз поемам предизвикателството. Предай, че царят сокол ще се бие с мене.
Жълтурко и Златко мълчат, докато таралеж Бодливий се отдалечава към колонията на соколите.
– Жълтьо, трябваше да не приемаш, не можеш толкова бързо да литнеш и да скочиш на дъската прашка, ако си сам. Досега успявахме защото тримата едновременно го правехме и обърквахме хищните птици – много смутено изрича Жълтурко.
– Досега успявахме, защото ги нападахме отдалече. Царят сокол иска да ни измами, като се приближи. Но ние ще го изненадаме!
– Как по-точно ще стане това? – пита плахо Златко.
– Ще намерим една тръстикова клонка и ще я завържем за вирнатия край на дъската, така че да образува нещо като люлка. Вие двамата ще скочите отдолу на нея, за да изстреляте камъка. Аз ще се бавя до дъската. Соколът ще чака да литна и хем ще се приближава, хем ще дебне. Аз ще гледам да застане на мушка и ще ви дам знак. Трябва да действаме в синхрон!
Речено сторено.

На разсъмване се появява в небето царят на соколите-скитници и като вижда как се бави Жълтьо, започва да лети много ниско и да го дебне. Но напразно го подценява и мисли, че гъсочето се страхува. Заплашителното съскане го настига заедно с едрия камък, който литва от дъската-прашка. Соколът е лошо ранен и се оттегля.
Тримата братя изчакват своя приятел таралежа, който им съобщава, че лично ще им покаже пътеката по която да преминат. Уверява ги, че най-бързите птици в света държат на думата си, защото имат достойнство.
През целия ден гъсетата вървят след бавния Бодливий, но наистина никой не ги напада и до вечерта се озовават в колонията на своите диви роднини – сивите гъски. Леля Сузана ги посреща лично и им казва:
– Искам да ви зарадвам, смели юначета! Намерихме сестра ви Матилда лесно, защото тя е пораснала много и е толкова бяла и красива, че няма как да я сбъркаме.
После напред излиза и самата Матилда, която се втурва към своите братя.
– Имам много да ви разказвам за своите приключения. Но вече се стъмнява и трябва да си починете. Утре ще си говорим повече.

На другия ден цялото ято диви гъски се вдига да изпроводи смелите гъсета Жълтьо, Жълтурко и Златко и тяхната красива сестра Матилда до селото. Соколите скитници се оказва, че не ги нападат, когато летят вкупом.

Мама гъска ги посреща гордо. Широк е стопанският двор, удобен за обитаване. Особено за пернатите домашни създания. Всички се гордеят с тримата братя гъсета. Жълтьо, Жълтурко и Златко са герои. До есента ще пораснат и ще станат красиви едри гъсоци. Тяхната сестра е бяла и грациозна почти колкото майка си.
Но и героите трябва да ходят на училище. Пуйката, госпожа Важна, директорката на птичето школо веднага им напомня, че са пропуснали много уроци. Кокошките Бутнешева и Хвалипръцкова, които са добри учителки, обещават да им помогнат.
А славата на нашите герои трае точно един ден. На другия всичко започва по старому.