МЪРИ, ЛЮСИЕН И БЕРТА
Автор: Мария Байчева (псевдоним)
Раздел: Детски романи
Издателство: СтелаПро
Народност: българска
ISBN: 9789549262667
първо издание, 2011 год.
меки корици, 128 стр.
Юношески роман
СТАНА АПОСТОЛОВА
Здравейте! Да ви се представя – аз съм котаракът Мъри, чиста сибирска порода. В момента се излежавам на дивана, дремейки и мъркайки. Но не бива да се заблуждавате. Чувам абсолютно всичко повече от вас. Понеже пухкавата Наталия, моята любимка, се е тръшкала на баща си, че иска коте, той се видял принуден да ме купи още като съм бил бебе, така че съм отраснал тук, в дома на семейство Даскалови. Нямам спомени от детството си, но затова пък съм осведомен за всичко, защото хората обичат да се умиляват и да говорят за едно и също, особено за това, което се е случило в миналото. Всички мислят, че котките не говорят. Естествено, не можем да издаваме същите звуци, за да се чуят думите, но научаваме езика на хората, а да не споменавам, че имаме много по-надеждна памет. Наталия сега е на десет години, но е същата пълничка глезла, с големи бузи и засмени черни очи. Ръчичките и` са като саламчета. Познавам всяка тяхна гънчица, защото тя непрекъснато ме прегръща, носи, гали, стиска и въобще всичко каквото се сетите. Ще кажете, че е ужасно и ме съжалявате? Недейте! Издържа се. Натали` е моят човек. Аз така я наричам, както се обръщат към нея приятелките и` – Натали`. Аз никога не я драскам, защото усещам нрава на майка и`. Мама е господарката на семейството и е много по-жестока от мене. Чиста порода звяр извън всякакво съмнение. Можете да ми вярвате, защото имам много силен зверски нюх. Затова с ноктите дращя само плочките на банята и на терасата. Ще кажете как се сдържам, нали съм със силни инстинкти? Ами всичко зависи от зора и от волята. Апартаментът ни се намира на петия етаж и любимото ми занимание е да наблюдавам уличните котки. И да им се присмивам, разбира се. Моята специална храна за котки ме чака в чинийката на терасата, а те се бият до смърт за някоя рибена глава. Не искам да попадам при тях.
В момента на голямата полирана маса, покрита с плетена оранжева покривка, седят мама и големия брат на Натали`, „Щъркелът“. Наричам го така, защото е висок и слаб, с руса коса и сиво-сини пъстри очи. А също така, защото е непохватен като щърк, непрекъснато ме подритва, но аз се научих да избягвам ритниците му. Той не ме докосва и ме мрази просто защото съм любимата играчка на малката му сестра. Но има огромна енергия! По-голямата част е насочена към това да угажда на любимата си майка. Но му остава, за да се грижи за „тантурка“, както нарича Натали`, да ми сменя храната, да мие паничката ми, да сменя пясъка на терасата, който ми е резервна тоалетна. Защото моята тоалетна е сифона на банята. Но когато се къпе някой вътре или бащата на Натали`, забравил отново за моето съществуване, затваря вратата на банята, а мама и „Щъркелът“ са по работа, аз отивам на терасата в пясъчната тоалетна. Хората са много странни същества. Изпитват големи емоции, които са напълно в разрез на техните действия. Натали` ме обича много, но ми досажда и не върши нищо за мен, а „Щъркелът“ ме мрази, но ме гледа съвестно и на него дължа високото качество на своя котешки живот – животът на домашен любимец. Сега той разговаря с майка си и в гласа му се чувстват онези издайнически нотки на инатене, съчетано с отчаяние, което не ми харесва никак и май трябва да напусна хола, за да не си го изкара на мене.
– Мамо, обещал съм да отида на плуване!
– Че ти не можеш да плуваш, на какво плуване ще ходиш?
– Не мислиш ли, че съм на шестнайсет и е крайно време да се науча?
– Няма да се научиш! Ти приличаш на мене. Аз не умея да плувам, макар че се мъчих да се науча.
– Мамо, аз съм мъж, който живее край брега на морето. Срамота е да не мога да плувам поне петдесет метра.
– Тогава ще отидеш утре. Днес не може, трябва да заведеш сестра си и нейните приятелки на разходка в морската градина! Тя вече ги е поканила.
– Ами като си разрешила, заведи ги ти!
– Знаеш, че имам работа! Днес ще идва арменеца, трябва да го издебна, за да се пазаря с него за пипера. След един месец като почне сезона на „печените чушки“, трябва да сме готови.
– Още е рано, ще го засечеш и по-нататък. Днес ти заведи момичетата, а аз ще отида на басейна.
– Отложи си ангажимента, няма да стане!
– Защо веднаж поне не се съобразиш с мене. Все със сестра ми! Нека тя да става всяка сутрин в четири и да кара буса!
– Взе ми думата от устата. – майката говори съвсем нормално и малко насмешливо. – Децата ще бъдат с техните домашни любимци! Ще ги заведеш с минивана. Приготви Мъри в неговата клетка.
– На всичкото отгоре и с домашните им любимци! – гласът на „Щъркела“ вече избива на фалцет – Как ще ги усмиряваме тези животни? Куче, котка и мишка! Мамо не мога да те позная. Как си представяш тази разходка?
– Спри да мрънкаш! Нали искаш да ти купя от тези най-новите джиесеми на Нокия, дето приличат на светещи „елки“*? Е, ще имаш такава джаджа още следобед, но не искам да ми отказваш грижата за сестра ти. Напоследък непрекъснато избягваш да я водиш на разходка!
– Чакай, чакай! Този следобед имаме уговорка, че ще ми купиш Нокията и без да водя трите глезли на разходка! Ти вече си ми обещала! – „Щъркелът“ вече има плачевни нотки в гласа си.
– Обещаването не е като даването! Ако не ги заведеш, няма да ти купя!
Майката разгръща вестника и отпива от кафето, като че ли въобще не води този разговор. Не хаби никаква енергия. Казах ви, че е звяр от чистокръвна порода. Горкият кльощав тинейджър, пак е сдъвкан и изплют. Трябва да му помогна. Скачам и почвам да се търкам в крака му.
– Виждаш ли, на Мъри му се ходи на разходка. – съобщава мама.
„Щъркелът“ поглежда надолу към мене, но не ме рита.
– Вярно, котаракът отдавна не е излизал от апартамента. А къде е сестра ми?
– Баща ти я взе в Университета, ще си дойдат всеки момент!
– Добре, но да знаеш, че го правя заради Мъри, а не заради малката глезла.
– Ако те спрат полицаи, ще дадеш талона и ще кажеш, че си забравил шофьорската си книжка. И веднага ще ми се обадиш! Ти изглеждаш по-голям от годините си, но все пак… – казва с делови глас мама.
Тя както винаги всичко е обмислила. Но никой не може да предположи какво ще му се случи. Напълно съм съгласен с поговорката : „Човек предполага, а господ разполага!“
––––––––
Вече сме в голямата кола, тип ван. Кучката Берта е отзад на празното място зад седалките, а ние с хамстера Люсиен сме в клетките си, поставени една до друга на средната задна седалка. От страната на мишока седят Жана и Никол, а от моята страна – Натали`. „Щъркелът“ е на волана и шофира към морската градина.
Кучката Берта лежи отзад, защото Никол, нейната стопанка и` заповяда, но непрекъснато пролайва недоброжелателно.
– Млъквай Берта! Знаем те, че си най-храбрата кучка в града, няма какво да се хабиш! Само ми разваляш спокойствието. Имам нужда от сън! – казва с писклив глас хамстерът Люсиен.
– Ти ли ще ми кажеш кога да млъкна бе, изродено животинче такова, не се виждаш, че на нищо не мязаш, нито мишка нито плъх, на всичкото отгоре с бяла козина! – изръмжава Берта – Не си знаеш интереса! Ако оня пухкавият красавец, дето лежи до тебе в другата клетка се освободи, само аз мога да те отърва!
– Не е възпитано да говорите за мене в мое присъствие! – вмъквам се аз.
– Чуваш ли го колко е лукав? – продължава кучката – Възпитано е да се говори зад гърба на човека, право в очите му не е.
– Тъпа кучка! – продължава заядливо Люсиен – Ти не разговаряш с него, за да е право в очите. Ти го обсъждаш с мене, в негово присъствие, има голяма разлика. Ама какво разбират грозните мутри като тебе от възпитание!
– Ти си един извратен мишок, това си ти! – лае вече гневно Берта – Защитаваш врага си!
– Какъв враг може да ми е опитомената персийска котка? Нали виждаш, че се държи прилично, нито мяучи, нито мърка. Съобразява се, че е в обществото. Аз имам нужда от сън през деня.
– Не съм персийска порода, а сибирска, има голяма разлика – уточнявам аз.
В това време „Щъркелът“ спира на червен светофар, обръща се назад и вика:
– Никол, веднага озапти кучето, да не спирам да го изхвърлям навън!
Приятелката на Натали`, Никол не се обижда. Само се обръща назад към Берта и казва тихо, но почти съска:
– Берта, ако не спреш веднага да лаеш, никога няма да те вземам на разходка с приятелките си!
Кучката млъква и ние потегляме, вече в тишина. Аз се отпускам в дрямка, защото не мога нищо да виждам от пътя. Натали` и нейните приятелки непрекъснато шават и се кикотят тихичко. Брат и` обаче не им прави забележка. Хваща ме яд, че на тях не им казва нищо. Как искам да го спрат полицаите, но пристигаме на един паркинг пред морската градина без всякакви произшествия.
Жана носи клетката на хамстера Люсиен, нейният домашен любимец, Никол държи за каишка Берта, а мене, заедно с тежката ми клетка ме носи „Щъркелът“.
– Батко, искам аз да нося Мъри, моля тее. – глези се Натали`.
– Мишката е лека, а нашият дебелак Мъри, тежи. – отвръща брат и`.
Но понеже Натали` го дърпа, той в крайна сметка отстъпва. Въпреки, че моята любимка е доста пълничка и едричка, едва ме носи, но се инати и не си признава.
– Този кльощавият дългуч е много невежо копеле! – разкрещява се заядливия Жюлиен. – Как си позволява да ме нарича „мишка“, та аз съм чиста порода мъжки хамстер. Идеално бял.
Много е досаден този хамстер. Иде ми да му трясна една лапа, но няма как, трябва да пазя равновесие, защото Натали` едва ме тътри. Ако посегна през решетките към клетката на Люсиен, ще я съборя.
Спираме на една голяма площадка, където се разклоняват три алеи и има много дървета и цветя. Натали` ме оставя на първата пейка и казва на Жана:
– Жанет, остави твоята клетка с домашния ти любимец на тази пейка. Брат ми ще ги пази, а ние трите ще разходим Берта по крайбрежната алея.
Натали` е безцеремонна както винаги. Приятелката и` отвръща:
– Добре
Жана е много слаба и бледа, с рядка сламено руса косица и малки сини, като мъниста очички. Тя е с една глава по-ниска от Никол и с половин от Натали. Никол е доста висока, но също слаба, с изпъкнали кафяви очи и тъмна къдрава коса, късо подстригана. Но с много бяла кожа. А моята любимка е матовичка и тантуреста, не напразно брат и`, който е пълна нейна противоположност по вид, я нарича „тантурка“.
„Щъркелът“ дори не успява да реагира. Трите дружки, наредени като аптекарски шишета тръгват по алеята вляво. Кучката Берта почва весело да подскача, а момичетата да се смеят. Той сяда гневно на пейката до нас и рита бордюра с маратонката си. И тогава се случва нещо невероятно. Разсърденият тинейджър отваря вратичките на клетките и ни изгонва от тях. Аз скачам лениво от пейката на алеята и правя една дъга, за да се разкърша. Люсиен се шмугва бързо в храста и почти прекъсва прозявката ми. Смешник, мисли че може да избяга от мене. Представям си как ще си поиграя с надутия злобар и дори не забелязвам, че „Щъркелът“ е тръгнал след трите приятелки. Промъквам се сред храстите и с изненада установявам, че между тях лежи голяма метална решетка. Надниквам през нея и установявам, че това е доста дълбок и тъмен канал. С острото си зрение съзирам, че Люсиен се белее на дъното му.
– Хей, шибаняк! Ти от страх скочи май в канала, а? Мога да си представя в каква тинеста вода ще се удави надутия ти задник!
– Ако искаш да знаеш каналът е сух и аз ще направя вълнуващо пътешествие и ще опозная други страни на съществуването.
– Че и философства, злобарът му със злобар! – казвам аз, но губя интерес, защото е очевидно, че няма да мога да го хвана.
Излизам с ленива походка от храстите и търся с очи моите хора. Това, което виждам не ми харесва. Някакъв сив пес вълча порода напада Берта и двете кучета започват да се давят. Момичета почват да пищят, а „Щъркелът“ с един скок се засилва и рита другото куче с двата си крака в подскок „ножица“ . Песът изскимтява и дава назад, а братът на Натали` дърпа за каишката Берта подава го на Никол и започва да ругае на висок глас задаващата се стопанка на хулиганстващото куче. Това е една бабичка със син цвят на косата, която усмирява домашния си любимец и веднага му надява каишка. Жана започва да плаче на висок глас и бабичката с нейното невъзпитано куче, което се оказва сибирска лайка бърза да се отдалечи. „Щъркелът“ хваща за едната ръка Натали`, за другата циврещата Жана и заповядва на Никол да върви отпред и да държи здраво Берта. Връщат се към пейката с клетките и аз се каня да вляза доброволно пак в моята, когато се появява един дакел. Хуквам да бягам. Колко време съм бягал не знам, но едва успявам да намеря едно по-голямо дърво, за да се покатеря на него. Дакелът застава отдолу и започва да ме чака.
– Ще ми паднеш, дебела лоена топко, ще ми паднеш. Няма къде да идеш, все някога трябва да слезеш от това дърво! – късокракият е толкова озлобен, че напълно му вярвам, че ще остане тук до второ пришествие. За да се успокоя, започвам да се разхождам по един по-дебел клон. Забелязвам в далечината, как на паркинга трите момичета и кучката Берта се качват във вана и как потеглят. Гледам надолу и ми идва да скоча и да разкъсам това грозно малко дакелче, но здравият разум надделява. Обзема ме огромна тъга. Дори не си направиха труда да ме потърсят. Натали` е малка и сега е уплашена от кучетата и затова не ме търси. Но че „Щъркелът“ ще ме изостави, не съм си представял никога. Но бях длъжен да погледна право в очите голата истина. Изоставиха ме, без да им мигне окото. Мислех, че са много привързани към мене и даже им се присмивах на моменти. Ние котките не правим тази грешка да се привързваме. Оказа се , че съм надценявал ролята си в семейство Даскалови.
Аз съм Берта – санбернар от чистокръвна манастирска порода. Моят произход е швейцарски, от планинския манастир Сен Бернар, на височина 2473 метра, където е студено даже през юли. Моите деди са спасявали хиляди пътници, преминаващи швейцарските Алпи, през коварните проходи между Швейцария и Италия.
Аз имам сурово изражение, но никога не проявявам агресия към хората. Това е, защото съм истински санбернар. Затова съм великодушно куче и добър, предан и прекрасен другар на цялото семейство – както за Никол, така и за възрастните. Аз съм огромно бяло куче с рижави петна. Като доста едър представител на моя славен род, ми е нужно много просторно място, за да живея добре. Семейство Терзийски ми осигуряват всичко, така че съм много привързана към тях. Особено към Никол, защото главната ми задача е да я пазя. Тя от своя страна придава смисъл на живота ми. Има достатъчно свободно време и непрекъснато правим съвместни упражнения или играем заедно.
В момента имам проблем. Откакто се сдавих с онази сибирска лайка с кръвясалите очи в парка пред момичетата, които са приятелки на Никол, тя не ми говори. Големи поразии съм правила, но Никол никога не се е сърдила толкова продължително. Това е заради онези нещастни животинчета, домашните любимци на Жанет и Натали. Котка и хамстер. Боже мой, заради тези незначителни дребосъци, които използваха суматохата и избягаха, моята любимка ми е сърдита. Че какво толкова, ще си намерят нови домашни любимци. Защо въобще тъжат за тези неблагодарници. Хамстерът беше едно заядливо нищожество, което мога да убия с една лапа. За дебелия, охранен котарак не ми се говори. По принцип мразя котки и не ги удостоявам с внимание. Тук около лятната вила на Терзийски е пълно с улични котки помияри, но са достатъчно благоразумни да не се мяркат пред очите ми. Казах ли ви? Веднага след инцидента дойдохме тук в селото край морето, където моите стопани имат масивна вила и двор от пет декара. Майка и` на Никол ни докара с колата, защото оня кльощавият брат на Натали вдигна голям скандал относно моето поведение. Бива си го това братче! Заслужи моето уважение. Аз не можах да изтрая оня сибирски вълк, но не очаквах че така ще ми се изрепчи, а братчето, общо взето слабичък и недоразвит представител на човешката порода, го срита така яко, че оня мръсник си подви опашката. Ама като се сетя как изглежда стопанката му на сибиреца, ме напушва на смях. Тази бабичка със синята коса само като я бутна с лапа и ще падне. Май беше избягал от нея. На някои кучета не им върви. Но аз съм си добре. С моята Никол. Тя не е разглезена като приятелките си, не е страхлива и е много издържлива и упорита. Чудесно дете!
Сега трябва да измисля начин да я разсея и да спре да ми се сърди. Сигурно лежи в къщата и чете. Моето момиче мрази да я занимавам като чете книжка, но от това по-лошо няма да стане, така че да влизам. Охо, чичо Бенчо е тука! Познавам по обувките в коридора. Този мазняр работи във фирмата на майката на Никол. Майка и` е млада и много елегантна и особено много заета. Баща и` е възрастен, около петдесет годишен прошарен и скучен мъж. От първия си брак има двама сина, също така безлични – женени, с деца.
Я да видим къде е чичо Бенчо, аха при Никол в трапезарията. Дали да вляза да чуя за какво си говорят. По – хубаво да гледам през прозореца. Никол изглежда разсеяна и незаинтересована от това което вътре говори чичкото, но е враждебна, много добре познавам това изражение на лицето и`.
Та за какво ви говорех? А, за мъжете в семейство Терзийски. Тези обикновени от моя гледна точка човеци, от човешка гледна точка са много уважавани, защото въртят бизнеса с лозята, гроздето и производството на вино. Понякога бащата на Никол ни качва двамата в лимузината си и ни разхожда из големите лозови масиви. Разказва на дъщеря си за хилядолетната история на гроздето по тези земи. Никол едва изтърпява тези екскурзии, но не споделя с баща си. Аз усещам колко са мъчителни за нея, но баща и` не разбира. Хората са ощетени от природата в много отношения. Повечето неща ги научават чрез говорене и четене, което по принцип е много бавен процес. Затова сме ние кучетата, да ги пазим, защото лошите намерения трябва да се усещат веднага.
Без да влизам в трапезарията мога да усетя, че чичо Бенчо е досаден мазняр. Но все пак, за да се уверя, че намеренията му са чисти, влизам, като си отварям сама вратата.
– Най-добре е да дойдеш с мене. Майка ти е в Слънчев бряг, но ще се върне тази вечер. Аз ще те заведа на кино, на разходка, където поискаш и след това ще се срещнем с мама довечера.
Той е с гръб към мене и и` говори с бавен, преправен глас като на бебе.
– Без Берта никъде не тръгвам – отговаря Никол.
Тя вече ме забеляза, но мисли, че не разбирам какво говори. Всички хора така смятат.
– Мама смята, че Берта е станала много едър и силен пес и не може да те пуска повече с нея сама. А много добре знаеш, че мама се занимава с туризъм и през лятото е много заета.
– Къде е баща ми? – пита сърдито Никол.
– Баща ти е в командировка в чужбина.
– А ти нямаш ли работа?
Харесвам го това дете, как само му го каза на тоя лицемер!
– Имам, но майка ти ми е шефка и ме освободи да дойда да те взема.
– Няма страшно, охраната спи във вилата, носят ми храна, една жена идва да чисти, а и Берта е тук, така че нищо лошо няма да ми се случи.
– Майка ти се безпокои. – гласът му е все така бавен и сладникав, но куче като мене не може да измами. Цялото му същество е изпълнено със раздразнение и нетърпение.
– Ще звънна на мама да я питам.
Много е последователна моята стопанка. Чувам я как заявява на майка си, че няма да тръгне без мене и се изпълвам с гордост. Чичо Бенчо е изправил гърба си и се разхожда важно в огромното помещение. Много е смешен! Но защо е смешен? Оо, сещам се, обул е чехли, защото обувките си ги е оставил в коридора. Но да ходиш важно по чехли е трудна работа. Я да видим…
Излизам в коридора размахвайки весело опашка. Да, щом ги е събул, ще ги помириша. Аха, минал е през тревата, а сутринта пръскачките работиха. Намокрил ги е. Грабвам едната обувка и излизам от къщата. Къде да я скрия, къде да я скрия, най-хубаво е да я пусна в басейна и да гледам как потъва. Така, сега е време да се излегна отново на пътеката край цъфналите латинки. Дремя и от време на време поглеждам с едното око. Суматохата е голяма. Издирват обувката на гостенина. Не я намират, защото са много глупави, както по принцип съм очаквала. Накрая умната ми Никол спасява положението, като дава на чичо Бенчо домашните чехли, за да може да шофира. Съгласна съм, че с един сандал и един бос крак трудно се управлява автомобил.
Мене не ме закача никой, макар че виждат, как съм легнала на алеята. Не може да не са се сетили, че аз съм отмъкнала обувката му. Никол нарочно не идва, защото ми е сърдита, но този Бенчо защо не дойде? Чакай да си помисля… Затварям си окото. Със затворени очи мисля по-добре. Боже мой, този човек го е страх от мене. Не съм го почувствала, защото вътре бях с гръб към него и не ме видя. По принцип повечето хора като ме видят започват да потискат страха си.
Няма нужда да гледам, за да разбера че Никол и Бенчо излизат през голямата желязна порта на двора. Значи все пак ми е прекалено много сърдита и ще ме остави сама. Отварям очи и забелязвам, че портата пак се открехва и Никол влиза обратно. Правя се, че дремя, но с едното око я следя. Тя идва при мене, почва да ме гали и да ми говори:
– Берта, сигурно си хвърлила сандала на чичо Бенчо в басейна. Хайде ставай, трябва да го извадиш от там, докато от охраната не са го намерили. Сега си помислиха, че чистачката го е вдигнала заедно с торбата с прането.
Скачам, близвам любимото си момиченце, хуквам към басейна в задния двор и бързо донасям мократа обувка. Никол предвидливо я слага между латинките да съхне, но да не се вижда и започваме да се гоним и да играем на топка. Двете сме страхотен тандем.
Вече е късен следобед. Време е да се събуждам и да се поразходя малко. Заради онзи тъпак Мъри, дебелия котарак, скочих в канала, но се оказа, че сгреших. Каналът е сух, защото още не е довършен, но в него живеят плъхове и мишки. Тези бедни роднини са много нахални и прости, а някои плъхове са големи побойници. Не че не обичам да се бия, но все пак. Измет на обществото, какво може да искате от тях. Аз със своята нежно бяла козина, просто не се вписвам сред тях. Затова в момента се качвам в сградата. Отначало много трудно се ориентирам, защото всички стаи са спални помещения, а в коридорите се движат хора с бели престилки, но като подслушвам разговорите им разбирам ,че това е болница. Днес е ден за посетители и чувам един да говори по джиесема, че се намира в „Психото“. Очевидно болницата се казва така. Някои от сивите, грозни мишки в канала ме предупредиха, че не трябва да преминавам в сградата, защото има отрова и капани, а ако ме видят веднага ще ме хванат, но те просто не бяха наясно, че аз съм хамстер, домашен любимец на същите тези хора, които те смятат за врагове. Ние хамстерите ядем всичко, каквото ни попадне, така че мишките много добре направиха. Наплашиха ме, че всичко е напръскано с отрова. Затова ми се налага да съм предпазлив. Особено с храната. На мен ми трябва малко. Жана все ми се караше:
– Жулиен, ядеш малко, ще се разболееш.
Всъщност повтаряше думите на майка си. Защото самата тя беше злояда и слаба. Може би забелязвате, че говоря в минало време. Нямам никаква надежда, че някога ще се видим отново с Жанет, както я наричат приятелките и`. Този дългуч, братът на дебелата и` приятелка Наталия се оказа голям гадняр. Отвори клетките и нямах изход. Дебелакът Мъри само това чакаше. Много противен котарак! Ама на огромната кучка Берта се мазнеше! Сега се налага да се крия като мишка в тази болница. Добре, че съм роден интелигентен. Настанявам се в кабинета на главния лекар. Обширен, гледа към морето и освен доктора, влиза само една чистачка, която е малко кьорава и не може да ме различи от белите стени. Освен това ще спя през деня в чекмеджето, в което няма здравни картони, а само един тефтер.Веднага проверявам шкафовете и главната причина да се настаня тук е, че този лекар съхранява храна, очевидно много обича да си похапва.