Приказки за планета Лелевия

Lelevia (3)

ПРИКАЗКИ ЗА ПЛАНЕТА ЛЕЛЕВИЯ

Фентъзи приказки за деца

 

Автор: Мария Байчева (псевдоним)
Раздел: Българска съвременна проза, Приказки
Издателство: СтелаПро
Народност: българска
ISBN: 9789549275841
първо издание, 2012 год.
меки корици, 48 стр.

СТАНА АПОСТОЛОВА

ПРИКАЗКА ЗА КОНЧЕТО ЛОЛО

Имало едно време едно мъничко симпатично конче, което живеело на планета Лелевия и носело името Лоло. Над планетата не спирала да грее звездата Ра и там винаги било ден. Господари на Лелевия били добрите роботи Хуманди, които се грижели за всичко. Лоло непрекъснато тичал и скачал, играел с другите коне или пасял сочна трева. На тази планета нямало реки, езера и морета. Живеещите тук пиели вода от специални растения, които се наричали Водянки. Лоло можел да иде където си поиска, но не се отдалечавал от Оазиса, защото само там растели Водянките. А на планетата Лелевия било много горещо и ако някой кон отидел надалече и не успявал да се върне навреме до Оазиса на Водянките, умирал от жажда.
В Оазиса имало голяма палатка, където Хумандите отглеждали малките кончета. Палатката представлявала нещо като специална оранжерия, в която растели Млеканки. Тези растения давали мляко на новородените, за да заякнат. Защото на планетата Лелевия нямало майки и бащи. Нямало жребци и кобили, всичките били само коне.
Един ден Лоло тръгнал на изток и вървял много дълго. Някъде там, преди земята и небето да се слеят в една черта, наречена хоризонт, той забелязал ниви в синкаво-зелен цвят с дървета сред тях. Любопитството надделяло и Лоло решил да отиде и да види какво точно има там. Препускал, препускал, докато най-после стигнал до синкавите полета. В тях, докъдето ти поглед стига, растели големи зелки, а нарядко извисявали клони високи дървета.
LOLOИзведнъж Лоло забелязал едно по-малко
от него животинче с червеникаво -кафява козина, дълги уши и четири крака с пухкави лапи. То бягало бързо и пъргаво се покачило на близкото дърво.
– Здравей, мустанг! Какво търсиш в зелевите полета? – внезапно попитало животинчето.
– А ти кой си? – веднага полюбопитствал Лоло.
– Аз съм козаек, женски, името ми е Нана – бил отговорът.
– Аз пък се казвам Лоло и не съм мустанг, а кон.
– Ами, изглеждаш като мустанг! Отличаваш се с гъста козина и голяма глава, къса мускулеста шия, дълбок гръден кош, широк гръб, силни крака със солидни копита, буйна грива и опашка.
– Е, и какво от това? – Лоло не можел да разбере, откъде Нана е виждала и знае толкова неща за конете.
– Ти си мустанг, много млад и непокорен, който е избягал от стадото си.
– Не съм избягал, а исках да опозная нови места и животни. Да намеря нови приятели!
– Много неуместно желание! – прекъснала го новата му познайница. – Ние сме твърде различни и значи не можем да бъдем приятели.
– Защо, какво ни пречи?
– Аз хрупам зеле и се катеря по дърветата да спя на сянка, а ти бягаш по поляните и пасеш трева. Нищо не ни пречи, но и нищо не ни помага. Нямаме за какво да си говорим и какво да правим заедно.
– Тук роботите Хуманди идват ли? – попитал Лоло, за да отклони разговора, защото усетил, че Нана била много умна и начетена, а той не толкова.
– Да, те ловят старите козайки и пускат в зелевите ниви млади.
– Те са много добри и непрекъснато се грижат за нас – казал самодоволно Лоло.
– Ти това ли наричаш „добри”? Та те не ни дават
свобода да избираме сами.
– Че какво толкова има да се избира? Животът ни е лесен, безгрижен и безопасен.
– Като ти е толкова хубав животът, защо си дошъл чак дотук? Не знаеш ли, че ще умреш от жажда, докато се върнеш? Понякога наблюдавам от дървото всъдеходите на Хумандите, които вдигат умрели мустанги.
– Знам, но аз бягам много бързо и ще успея да се върна в Оазиса – казал Лоло с гордост и
без никакво колебание.
– От мен да запомниш, че високомерието убива. Вече си постъпил неразумно и сега трябва да поправиш грешката си! – Нана го гледала усмихнато от дървото.
– И какво според теб трябва да направя? – попитал
Лоло само от вежливост, защото бил сигурен, че козайката не знае отговора.
– Аз ще ти приготвя няколко свежи зелки, които ще натовариш на гърба си и когато ожаднееш, изяждай по една. Зелето съдържа много вода, затова ние нямаме нужда да пием вода отделно от храната.
– Опитах ги преди малко, но не ми харесват. Много са им твърди и безвкусни листата. – отвърнало кончето.
– Виж какво, Лоло, аз ти предлагам помощ, но ти не си свободен и не можеш да правиш правилен избор. Няма да се занимавам повече с тебе! – Нана скочила от дървото и скоро се скрила навътре в зелевата нива.
Лоло се обърнал назад. В далечината изобщо не се виждал неговият Оазис. Тогава той сам си откъснал няколко зелки, като прегризвал стъблата им със зъби, но не знаел как да ги закрепи на гърба си.
Неочаквано се появила Нана. Тя влачела някаква тънка мрежа, която била захапала с уста. Скочила върху гърба на Лоло и кончето почувствало как мрежата прилепва към гривата му. След това козайката качила една по една зелките и ги залепила за мрежата.
– Довиждане, Лоло, сега вече може да ми идваш от
време на време на гости. Сигурна съм, че ще се справиш с обратния път.
– Чао, Нана, аз може да не съм много учен като тебе, но все пак трябва да признаеш, че за едно нещо бях прав.
– За какво? – учудила се тя.
– За това, че различните също могат да бъдат приятели!
Нана кимнала в знак на съгласие и Лоло потеглил. Бягал в лек тръс, за да не се изпотява, а когато ожаднеел, подскачал високо и някоя зелка падала от гърба му. Не била вкусна, но давала на организма му нужното количество вода. И той разбрал, че всички разумни същества във вселената могат да оцелеят, ако ядат, каквото трябва, дори то да не им е вкусно.
Така Лоло се прибрал благополучно при стадото коне в Оазиса. Никой не разбрал за неговата екскурзия до зелевите полета.
***
Минало време. Необясним копнеж по непознати земи обхванал отново кончето Лоло. Този път то решило да тръгне на запад. Знаело, че поема голям риск, но не можело да се удържи. Препускало, препускало и изведнъж в хълмистата далечина се показала палмова гора. Такова нещо Лоло не бил виждал. Какви ли същества живеели в тези гори? Доближил се и навлязъл сред палмите. Внезапно един банан го ударил по главата. Погледнал нагоре – нямало никой. Погледнал надолу и какво да види. Под една голяма палма стояло грозно, космато, тъмнокафяво същество и се превивало от смях.
– Здравей, – казал Лоло – ти защо ме целиш с тези жълти плодове?
– Това са банани, глупчо, а ти не си ли виждал маймуна, че така упорито се взираш в мен?
– Не съм виждал. Ти маймуна ли си?
– Аз съм маймунката Муму. А ти си пони, нали?
– Не съм пони, а конче и се казвам Лоло.
– Аха – а – а, ние само понякога сме виждали някои от вашите да препускат в далечината, но досега никой не беше идвал чак до палмовата гора.
– Конете не идват дотук, защото Водянките растат само в Оазиса, а той е много далеч от гората.
– Трябва ти вода, за да се върнеш, нали? Така кажи. Ще ти откъсна кокосови орехи. Те са пълни с вода и сок. Ще ги завържем с тънки палмови листа за гривата ти, за да имаш за из път.
– Ти си свободна, нали? – изведнъж попитал Лоло.
– В какъв смисъл свободна? – отговорила с въпрос Муму.
– Ами избираш да сме приятели и да ми помогнеш.
– В този смисъл да, свободна съм. Но аз винаги избирам да правя това, което мога и избирам да не правя онова, което не мога.
– Чакай, чакай, обясни ми повече! – Лоло пак усетил, че новата му приятелка е по-умна от него.
– Ами казвам ти, глупчо, че ти си по-свободен от
мене, защото си избрал да направиш това, което
не можеш. Дошъл си чак дотук, а не можеш да си намериш сам вода за обратния път. Освен това се мислиш за конче, а вече си доста едър и силен кон.
Муму пак се закискала, а след това му откъснала кокосови орехи и ги закрепила с тънки палмови листа за гривата му.
Лоло отново се прибрал поживо-поздраво в Оазиса. Този път обаче там го чакал роботът АР ЕДНО от Хумандите.
– Лоло, ти много се отдалечаваш и това е опасно.
– Да, но намерих приятели!
– Добре, но може други коне да последват твоя пример, а да не успеят да намерят приятели. Тогава те ще загинат и ти ще си виновен за това. Забранявам ти да се отдалечаваш от Оазиса!

Кончето Лоло обещало да слуша. Дали спазило своето обещание, ще научите в следващата приказка.
КРАЙ на приказка 1