Приятелка на своя убиец

 

Автор: Мери Апос (псевдоним)
Раздел: Българска съвременна проза
Издателство: СтелаПро
Народност: българска
ISBN: 9786197127027
първо издание, 2014 год.
меки корици, 498 стр.
Книга 3 от поредицата Третото око
Стана Апостолова
§§§

Тази сутрин беше станала много рано. Нямаше още пет и половина, но не ѝ се лежеше, защото я очакваше тежък ден. Зареди кафемашината и присви устни в предвкусване на чудесното кафе. Още беше тъмно навън, но в кухнята цареше уют и спокойствие. Отвори лаптопа и стартира браузъра, за да си прочете имейлите. Обичаше кръглата полирана маса, върху която оставяше стария лаптоп винаги включен, за да я спасява от безсъницата. Скайп иконата на работната лента замига, за да обозначи, че някой праща съобщение, което много я учуди. Не предполагаше, че има ранобуден познат. Щракна, за да види кой е, и се усмихна. Беше Николай от Канада. Там бяха с десет часа назад, така че още не си беше легнал.
„Много се радвам, че си на линия, защото спешно ми трябваш!” – гласеше съобщението. Както винаги нейният съученик от Английската гимназия не си губеше времето с предисловия.
„Близначките заспаха ли?” – написа му тя вместо отговор. Ники имаше близначки на три месеца и много се гордееше с тях. Беше ѝ изпратил снимки още в деня на раждането им.
„Да, жена ми и майка ми се занимават с тях… Сега на проблема: Обади ми се братовчед ми, че ще четат завещанието на дядо ми в Звездец. Майка ми не желае да пътува, пък и не си струва. Затова съм приготвил нотариално пълномощно на твое име, за да ме представляваш като адвокат.”
„Имаш ли ми данните?”
„Да, заверил съм го в консулството. Пълномощното е от името на майка ми, защото тя е прекият наследник. Пращам ти го сканирано, а очаквам най-късно до утре да го получиш в оригинал.”
Лиза запази файла, отвори го и провери документа. Отговаряше на изискванията в такива случаи.
„Дори не ме попита дали съм съгласна…” – написа тя отново в полето за съобщения.
„Лиза, зная, че си заета, но няма да ми откажеш. Братовчедите ми са много смотани. Искам да имам близък човек при четене на завещанието. Познаваш майка ми, не желае да чува за баща ми, откакто се разведоха. Той е в Бургас, но не мога да пратя него да я представлява.”
„Кога ще се чете завещанието?” – тя не желаеше бившият ѝ съученик да се впуска в оплаквания заради развода на родителите си. Винаги я хващаше за душеприказчик.
„В четвъртък, в единадесет часа. Пращам ти телефоните и имената на наследниците, с кратки описания в следващия файл.”
„Но, Ники, четвъртък е утре! Ще се свържем пак по скайпа, за да ти кажа дали съм успяла да отида. А и не съм получила оригинала. По кой куриер прати пълномощното?”
„Ще го получиш. Всички те познават. Можеш утре да отидеш и с копието. Лека нощ, Лиза. Ох, извинявай, лек ден за теб, а за мене лека нощ.”
„Лека нощ” – написа тя, но последното не се прие от Ники, защото той побърза да се изключи. Дори не си направи труда да пише по какъв куриер и кога е пратил оригинала на пълномощното. Беше си свършил работата. Винаги беше такъв – делови и настойчив, макар че по-подходящата дума беше – нахален. Още като студент си намери работа като програмист към една международна фирма и като завърши бакалавърска степен, веднага се премести в Канада. Ожени се, родиха му се деца, изтегли майка си да живее при него и да помага. Но винаги си поддържаше контактите с всички в родния Бургас. Имаше много приятели адвокати, но когато ставаше въпрос за семейни дела, винаги се обръщаше към нея, защото разчиташе на нейната дискретност.
Лиза отвори папката със седмичната програма, за да провери има ли нещо спешно за утрешния четвъртък. Дело в съда нямаше, това го знаеше. Да, мургавият Ники, чаровният баща на близначки, имаше късмет. Тя беше свободна и можеше да отиде до Звездец, планинско градче на около тридесет километра от големия областен град. Записа си „Посещение при нотариус Даскалов” в седмичния график. В Звездец имаше само един нотариус и тя го познаваше лично. Отново погледна задачите си за деня. Днешният ден се очертаваше напрегнат. Май нямаше да има физическа възможност да се справи.
Обичаше да пие ароматно кафе, с пухкавия халат върху пижамата и боси крака в топлите пантофки, които наподобяваха плюшени котета с копчета-очи. Вече беше май, а все още пролетта беше студена и дъждовна. Въпреки това обаче, нейните родители, които живееха под нея на втория етаж, вече се преместиха на село. Откакто баща ѝ се пенсионира, винаги го правеха в началото на май. Живееха там до края на октомври и се връщаха в ъгловата градска къща, за да прекарат зимата в нея. Всъщност селото беше станало вече квартал на Бургас, но Лиза от малка беше свикнала да казва, че къщата е на село, и това не можеше да се промени. В момента беше съвсем сама в голямата стара наследствена къща. Първият етаж принадлежеше на чичо ѝ, който живееше в София и го даваше от години под наем. Част от лицевите партерни помещения бяха станали магазини, а вътрешните – офиси. Къщата беше с чудесна архитектура, заоблена, с два входа на две напречни улици. Техният вход беше откъм главната улица, а входът на чичо ѝ – от другата страна, където се намираше малък площад със зеленчуков пазар. След два часа магазините, офисите, сергиите на пазара щяха да се изпълнят с народ и да стане оживено и шумно. Но сега в нейната мансарда на третия етаж беше тихо. В кухнята влизаше светлина от уличните лампи, наоколо къщите все още спяха и само от време на време се чуваше шум от преминаваща по главната улица кола. В този миг, малко преди съмване, някак с особена острота почувства, че е единственият обитател, и я обзе необяснимо безпокойство.

***
Днес сутринта предстоеше дело за попечителство. Клиентът искаше да си вземе момченцето от някакви роднини на бившата си жена, която междувременно беше заминала за Испания и оставила сина си тук. Делото беше ясно.
Но днес ѝ предстоеше да се срещне и със съдия Илиян Георгиев, тъй като делото щеше да се гледа при него. От известно време съдията я обграждаше с особено внимание. Елегантен и представителен, той непрекъснато ѝ правеше комплименти, че е една от най-компетентните млади адвокатки в града. Когато нейният колега адвокат Каров я покани на кафе и съвсем ясно заяви, че съдията желае да се опознаят, защото много я харесва, но по обясними причини не може да ѝ го каже лично, тя доста се изненада. Отначало Лиза не хареса идеята, защото съдията беше семеен с дете, но на отказите ѝ, които тя винаги предаваше чрез общия им познат адвокат, той реагираше по един и същи начин – пращаше ѝ малки подаръци. Въпросният колега, когато случайно се засичаха в кафенето на новия съд, по такъв деликатен начин ги оставяше, че тя не съумяваше да ги върне. След това, в края на февруари, ѝ предаде покана от съдията да отиде заедно с него на симпозиум в София и да си направят една ски ваканция. Оказа се, че Георгиев обичал да кара ски. Адвокат Елизабет Томова също обичаше ските. Това, че представителният мъж в тога беше женен и имаше жена и дете, започна да става далечна подробност. Малко преди да приеме, Лиза съвсем случайно дочу в коридорите на съда да го подкачат дали знае какво ще бъде второто – момче или момиче. Той отговори през смях, че ще е момиче и че голямото е момче. Така разбра, че жена му е бременна с второ дете. Беше делник, Лиза се спотайваше в сянката на един ъгъл в коридора на огромната сграда, като престъпница. А той – лъчезарен, засмян и горд – се хвалеше пред своите колеги с очакваното момиченце. В този момент уважаваната млада адвокатка осъзна, че беше на път да извърши нещо, за което ще съжалява цял живот.
Ежедневието ѝ на работохоличка правеше трудни контактите с други хора извън колегиалната среда. Още като завърши висшето си образование и се прибра в Бургас, тя започна усилена работа в Адвокатската колегия. Лиза просто не можеше да задържи някого около себе си повече от няколко месеца. Винаги учеше или работеше извънредно и постепенно мъжете сами си тръгваха. Тя не съжаляваше, защото сексът не я привличаше.
Съдия Илиян Георгиев беше изключително последователен и акуратен. Той беше десет години по-стар от нея, съдия с авторитет. Висок, прошарен, с ведро изражение на лицето. Осанката му излъчваше самочувствие. За първи път един интелигентен, представителен и успял мъж държеше на нея и проявяваше завидно постоянство в своето ухажване. Без да се натрапва, Илиян беше започнал да ѝ праща клиенти. Той познаваше много хора от бизнеса и артистичните среди. Е, нямаше доказателства за това, никой клиент не беше споменал неговото име, но тя беше повече от сигурна.
Лиза не беше влюбена. Тя не познаваше това чувство. Обаче зимна ски ваканция на Витоша с издигнат и вежлив мъж, който да кавалерства и пропъжда самотата, беше нещо, за което си мечтаеше отдавна. Но съдията беше обвързан. Когато разбра, че Илиян Георгиев ще става за втори път баща, тя се опомни. Звънна на адвокат Каров, защото никога не беше разговаряла или звъняла на Илиян. Даже нямаше номера на мобилния му. Каза, че не е редно, защото ще се създаде възможност за дискредитиране на съдията, все пак той е женен мъж със семейство и деца, клюката би накърнила репутацията му. Тогава Каров доста нагло ѝ напомни, че докато приемаше подаръците, не се беше правила на ощипана булка. И тази пледоария с моралните задръжки не може да го убеди, че не е каприз и опит да си вдигне цената, но тя просто се залъгвала, че е толкова неустоима и може да се държи по този начин. Тогава Лиза чу доста обидни думи, но ги прие. Наистина нейното поведение беше срамно.
След това повече не вдигаше телефона. Напоследък посредникът на съдията беше спрял да звъни. Адвокат Томова дори не поздравяваше вече колегата си Каров, когато го срещнеше.
За щастие, адвокатката досега нямаше дела, които да се гледат при нейния женен ухажор, но ето че днес неизбежното се случваше. Делото се беше паднало при съдия Илиян Георгиев.

***
Може би затова се събуди толкова рано тази сутрин. Имаше известно безпокойство у нея, но не беше от страх, че е сама в наследствената къща в тази тъмна предутрин. В такива моменти се мразеше. От малка имаше проблеми с общуването. Даже нарочно си избра такава професия, която изисква много контакти и клиенти, за да преодолее веднъж завинаги това неудобство. Толкова мекушава се чувстваше, толкова трудно казваше „не”! Гадно беше да не искаш да лъжеш, а да го правиш, за да не засегнеш другия. Елизабет беше единствено дете на скромни родители, които имаха изпълними желания и водеха порядъчен семеен живот на банков чиновник и домакиня. В тяхното семейство не се повишаваше глас, не се казваха нецензурни думи, не се отвръщаше сопнато, не се харчеха пари на вятъра.
Добре, че родителите ѝ заминаха на село, защото иначе нямаше да смее да си купи нова дреха. Печелеше достатъчно, но не трябваше да харчи, понеже в техните очи би изглеждала като прахосница. Лиза извади от гардероба новия си сивкаво-бял ленен костюм на ленти. Зае се да го изглади, макар че нямаше нужда. Всички се чудеха как може през целия ден да бъде изящно опънат на слабото ѝ стройно тяло без нито една гънка. Тя сядаше внимателно, ставаше внимателно, не се потеше. Обичаше дрехите си и те ѝ стояха като втора кожа. Панталонът описваше стегнатото ѝ дупе, а сакото имаше набор в талията и подчертаваше идеалните ѝ пропорции. Всъщност тя беше висока метър и шестдесет, но изглеждаше по-висока и определено елегантна. Усмихна се лекичко. Знаеше какво ще каже секретарката ѝ, като влезе в офиса. „Адвокат Елизабет Томова, ти не си човек, ти си птица. Целият град е в кал и локви, а ти си като извадена от витрина!”