Ръка на справедливостта

saga1-285x400-213x300РЪКА НА СПРАВЕДЛИВОСТТА

Книга 1 от Сага за тази част от вселената

 

Автор: Мария Байчева (псевдоним)
Раздел: Българска съвременна проза
Издателство: СтелаПро
Народност: българска
ISBN: 9786197127034
първо издание, 2014 год.
меки корици, 389 стр.

СТАНА АПОСТОЛОВА

§ ОТЧЕТО

– Отче, прости ми, прости и на силните ми братя, които споделят моята молба, прости на своите синове в името на Елмаза, знака на властта, с който започва ритъма на Вселената; в името на Лазурита който носи енергията на любовта и укрепва дружбата; в името на Сардоникса, който помага на ясновиждащите да овладеят информацията; в името на Изумруда, камъка на съдбата, който дава мъдрост, хладнокръвие и надежда; в името на Тюркоаза, камъкът на смелите, който дава справедливост, равновесие и храброст; в името на Нефрита, трудният избор на Пътя, Истината и Живота!
Красивият дук беше коленичил и свел глава в целувка на мантията, която носеше отчето и която беше дълга до петите. Бяха в олтара на огромния храм на Холе, в съзвездие „Херкулес”.
– Ти схващаш ли, че ме молиш да стана предател, нито повече, нито по-малко? – Отчето говореше кротко, нежно, с разбиране.
– Предателство се извършва тогава, когато е нарушен ЗАКОНА – добра мисъл, добро слово, добро дело. Преценката на повечето, че връзката с нашите конкуренти не е добро дело, не го прави такова! Силните трябва да общуват, а не да разрушават мостовете помежду си! – дукът не помръдваше от позата на смирение, но думите му звучаха отчетливо и ясно.
– Добре, вярвам ти, винаги съм ти казвал, че най-добрите учители са децата! Но ще можеш ли да понесеш моя позор? – Отец Холе беше сигурен в това, което казва.
– Отче, децата трудно понасят позора на бащите си, но вашето жертвоприношение ще донесе слава, а не позор! Спомнете си Виконта, управителя на малката галактика „Омега”! Той причини толкова злини в името на славата! Къде е неговата известност сега? Няма я.
От думите на красивия дук, паднал почти ничком пред Великия маг струеше страст и увереност.
– Разбирам в името на какво е твоята молба, но не разбирам в името на кого! Аз винаги съм правил всичко заради вас! А сега ако се съглася, вие също ще пиете от горчивата чаша! – Отчето ридаеше, защото тази мисъл за него беше непоносима.
– Ние взехме своето решение от дълбините на своя дух. Ако сме на правия път, Всевишният ще ни подкрепи! Ако сме сгрешили, ще изпием горчивата чаша. Но вашето решение отче, още не е взето. Каквото и да е то, ние няма да се откажем от вас! Ние сме с вас во веки веков!
– Амин! – каза първосвещеникът.
Красивият дук стана и се поклони. Покланяйки се започна да се движи назад и така до портите на храма. Скоро свещенослужителят остана сам.

§ КОНТЕСАТА

Контесата се беше разположила в широкото подземие и не искаше никой да я безпокои. Облечена в лъскава тафтена рокля с воал от преливаща във всички цветове коприна, тя се колебаеше дали да си сложи пеперудата от авантюрин или днес да предпочете брошката от оникс. В крайна сметка забоде и двете бижута в буйната си къдрава черна коса, която подчертаваше фините черти на бялото ѝ лице. Тук на звезда „Тигрово око” се чувстваше най-добре, но скоро трябваше да се местят на „Кафяво око”, в другия край на бившата тяхна галактика „Омега”. Следващият месец звездата кафяво джудже наречена „Тигрово око” щеше да навлезе в Лещата, а Контесата стриктно спазваше правилата за сигурност. Извън плоскостта на Млечната галактика проверките и мисиите бяха почти нищожни и както досега тя трябваше да остане неизвестна за съдниците от ЗАКОНА.
Контесата беше непозната за тях, но те за нея – не. Беше ги проучила почти всички от върхушката. Не се уморяваше да пътува и да събира сведения и подкрепа. Тя не беше високомерна като Виконта, някогашния управител на процъфтяваща „Омега”. Той не успя да предотврати поглъщането, не влезе в контакт с единодържец Концентрат, поне да се съхрани като негов васал, а воюва до последно с великите воини на Млечния път. Сега гниеше в Тарантул, а очакваната слава не го споходи. Никой в голямата спирална галактика вече не се сещаше за него и храбрата му съпротива.
Днес ѝ предстоеше тежък ден. Трябваше да организира ежегодното диаметрално преместване и да се срещне с един архимадриг от хората на Великия маг.
Контесата никога не правеше срещите си на „Омега”, дори не и в близост. Пътуваше достатъчно време, винаги на различни места и никой досега не беше узнал местонахождението ѝ. Днес ѝ предстоеше дълъг преход. Лесно им беше на съдниците, движеха се по готовите звездни мостове. Даже почти изоставиха старите бавни мостове, надутите управници на голямата Млечна галактика. А тя мечтаеше за деня, когато ще може да си позволи да ги ползва. Добре, че бяха нейните ципокрили приятели! В екстрени случаи ѝ услужваха с техен летателен апарат. Корабите на ципокрилите бяха високотехнологични и се движеха със скоростта на светлината. Е, това беше далеч по-ниска скорост от тази на бавните звездни мостове, а да не говорим за бързите, но все пак си беше добра скорост. Срещата щеше да се проведе на звезда „Анаксимандър” в едноименното съзвездие. Там беше обиталището на върлия Хорор, най-безразсъдния водач на илюминати, прочут във всички галактики наоколо. Сега предвождаше Червената шайка и заграбеното вече не му стигаше. Домогваше се до власт. Беше я уверил, че архимадригът е негов приятел и ще му съдейства да придобие във владение галактика-джудже, от необитаемите спътникови галактики на Млечния път, а той в замяна ще му направи определени услуги.
Тя отдавна търсеше контакт с Великия маг и беше обещала на Хорор технологията за залепващите оръжия на виконтерите, ако я запознае с подходящ дук. Е и архимадриг не беше лошо, някои от тях имаха повече способности от хиляди дукове. А по мнение на „върлия”, както тя наричаше червения илюминат Хорор, този бил изключителен.
Когато долетя на „Анаксимандър”, Контесата първо се погрижи да скрие добре летателния си кораб, защото за нея беше безценен, след това мина през контролния пункт на червената шайка, където я очакваха. Съпроводиха я до палатката на водача си. Тя идваше често и можеше да се справи сама, но илюминатите нямаха на никого доверие. Когато влязоха в преддверието на голямата палатка, отвътре се чу пиперлива тирада от псувни. Псуващият не беше илюминат. Контесата помисли, че архимадригът не е дошъл и някой от нехранимайковците архонти е вътре при Хорор. Голямо беше учудването ѝ, когато я въведоха и представиха.
– Контесо, да те запозная с архимадриг Уно, дясната ръка на Велик маг Холе, управителя на най-големия звезден куп “Херкулес”– водачът на червените илюминати звучеше гордо.
Контесата впи непоносимо черните си големи очи в съдника. Той вместо да се почувства неловко, се усмихна. Духът му плуваше в океана на безкрайността. Тя подаде тънката си ръка с дълги тъмносини нокти и каза:
– Добра среща!
– Добра да е – отговори непознатият, като още по-широко се усмихна.
– Най-върлият от безразсъдно смелите, ще ни оставиш ли сами? – Контесата се обърна към главатаря на илюминатите и той веднага кимна в знак на съгласие.
Когато водачът на Червената шайка излезе, архимадригът покани дамата с широк жест на ръката. Седнаха на удобните скамейки и той започна:
– Контесо, изумен съм от вашето красиво самообладание. Считайте, че от днес нататък съм в списъка на вашите приятели!
Тя за втори път се изненада, защото беше чувала всякакви тъпи комплименти, когато се обръщаха към нея, но толкова фино попадение, което да допадне на нейната натура, беше рядкост.
– Аз също не очаквах да срещна бяла птица като вас, архимадриг Уно!
На лицето му се появи задоволство. Тя усещаше, че той не е суетен и не можа да прецени в първия момент защо му допадна нейното сравнение. Но веднага се досети, че същият този излъчващ приятно субект, псуваше по-грозно и от илюминат, преди тя да влезе. Той не се страхуваше от изразните средства. Мощно средство на рационалното познание, езикът е набор от понятия, но те за чужденеца стигаха само до разумния анализ, а за вещия включваха интуитивно възприятие, което беше многопластово и дълбочинно схващане за света.
– Червеният Хорор ме увери, че можете да ми съдействате да се свържем с великия Антагонист от Андромеда – пристъпи той направо към целта на тяхната среща.
– Да, имам приятели от ципестите магове от Андромеда, мога да се опитам да направя нещо – тя не обещаваше и не се изхвърляше.
– Аз с какво мога да ви бъда полезен? – Уно я гледаше и не се смущаваше от бездната в очите ѝ.
– Искам да ме запознаете с княз Холе, Великия маг на Млечната галактика – тонът ѝ не търпеше възражения или опити за пазарлъци.
– Добре, договорихме се. Аз не се стремя към лична среща с ципестите. Говорете с тях, нека да ви дадат канал за връзка с Антагониста, а вие като посетите резиденцията на най-великия от Великите магове, ще ми предадете кодовете. Когато сте готова за посещението на добра воля при княз Холе, се обадете на червения Хорор, да дойда да ви взема.
– Много сте делови и организиран. Допада ми. Ще ви се обадя – тя също не се колебаеше да дава оценки и да взема решения.
Разбира се „върлият” беше подслушвал и веднага влезе, но това беше в стила му. Никой не я изпрати. Тя не желаеше да я проследяват.

§ СЯНКАТА

Духът блуждаеше вече хилядолетия по земята. Тленното му тяло отдавна беше станало на прах, а душата му се беше сляла с вселенската душа. Но духът подобно на сянка в тъмнина беше останал тук и понеже никой не подозираше за съществуването му, присъстваше, но безпричинно и без никакви последствия за нещо или някой на материален план.
Постепенно енергията му нарастваше и той можеше вече да присъства като сянка.
Сянката не зависеше от емоционалната нестабилност на този, който някога я притежаваше, нито от ограничеността на ума и сетивата му. Но не можеше да напусне земята, която се въртеше непрекъснато около оста си и около слънцето. Зависеше от времето. И понеже то никога не се повтаряше, не можеше да се очаква, че сянката ще остане същата. Тя се изчисти от всички влияния и стана огледален дух. Кристална еманация на самата себе си.
В нея взеха да се оглеждат духовете на живите. И сянката пак възвърна същността си. Трансформира се в най-финото проявление на иманентна същност в тази част на галактиката. За разлика от духа на кое да е живо същество по земята, тя не беше свързана с ничия душа и не можеше да бъде замъглена и потисната. Оставаше си все така огледално чиста и възвисена, но безплътна сянка.
Сянката срещна Мери, когато бежанците от Беломорска Тракия за втори път бягаха от ятагана на властимащите. Мери се държеше за една тънка обла греда на големия полегат чит, защото биволската каруца, пълна с народ, друсаше силно. Тя беше много слабичка и лека и имаше вероятност да изхвърчи от талигата, защото беше свита в задния ъгъл и само една единствена напречна дъска я спираше да не се хлъзне назад и да падне върху черния селски път. Големите ѝ сестри Елена и Керана бяха седнали по средата на претъпканата каруца и плачеха. В момента не се сещаха за нея. Баща им беше останал с другите белязани мъже от селото. Набързо се реши, че бегълците имат по-голям шанс, ако част от мъжете останат да чакат на пусия потерята от башибозук, която ги преследваше. Керванът се състоеше от биволски каруци, а силните животни не можеха да препускат. Майка ѝ и баба ѝ умряха при първото бягане. Не можаха да издържат. Само баща им беше останал сред живите. Но сега, тази нощ той също щеше да умре. За да живеят те. Повечето жени в каруцата ридаеха като сестрите ѝ. Мери не плачеше. Очите ѝ бяха сухи. Тя гледаше, но не виждаше. Държеше се здраво за таргата и се молеше наум на Богородица. Дано баща ѝ да не усети болка, като го убиват. Дано да го застрелят с куршум , а да не го съсекат със сабя.
Огледалният дух, който не можеше да бъде някъде, но всъщност не можеше и да не бъде, безпристрастно отразяваше духа на малкото русо момиче. Духът на Мери притежаваше неизчерпаема сила, която извираше от чистата ѝ душа. Огледалният дух не можеше да разбира, защото нямаше общо с човешки разум. Единственото, което умееше, беше да проявява своята същност. Той успя да се огледа в духа на момичето и отразената духовна светлина на две чисти същности избухна и се разшири в екстаза на сътворението. Огледалният дух се превърна в духовната сянка на Мери.
Когато духът на Мери намери отражението си в огледалния дух, сърцето ѝ се сви, тя стисна юмручета, каруцата тръсна и Мери падна на пътя. Почувства силна болка в ръката, но се надигна и скочи встрани. Само секунди след това, огромните черни биволи, които теглеха следващата каруца, минаха оттам, където беше паднала. Една жена я видя, развикаха се, спряха и някакъв млад мъж я понесе на ръце. Скоро се озова отново сред сестрите си. Този път я сложиха в средата на каруцата, седнала в голямата си сестра Елена. Всичко я болеше, но керванът вървеше и през нощта, защото имаше още малко до границата. Постепенно Мери се унесе и заспа. Сънува баща си, с развят рус перчем и засмени ясносини очи.