СЕЗОНИ 2017
СТИХОСБИРКА
Автор: Стана Апостолова
Раздел: Поезия
Издателство: Дайрект Сървисиз
Народност: българска
ISBN: 978-619-7171-56-3
първо издание, 2016 год.
меки корици, 160 стр.
Стана Апостолова
ОБИЧ
На припек
С горчиви сълзи плаче пролетта,
кокичетата вече прецъфтяват,
а аз отново търся любовта,
случайно да я срещна се надявам.
И ручеят е полудял от обич
неистово клокочи към реката.
Топи се по върха снегът отново,
мечтае да се слее със земята.
Ще те позная още щом те видя,
ще се превърна в буен речен приток,
ще се усмихнеш и ще кажеш само:
„Ела да седнем заедно на припек!”
Златното сечение
Рисувам твоите очи,
намирам златното сечение на погледа,
благоговея
пред вселенската хармония
на чувството.
Рисувам устните ти,
слушам ритъма на думите,
звучащи в песен.
Пленена съм
от музика, която чувам само аз.
Рисувам твоите ръце,
усещам как създават мост,
по който тръгвам,
за да достигна
прегръдката ти.
Докосвам те в една мечта,
дъга от форми и от цветове
на листа бял.
Създавам те с молив и акварел,
намирам златното сечение.
Майски градини
Магнолията в розово разцъфнала,
до нея люлякът люлее цветове,
а розите все още са напъпили,
но скоро ще ухаят тук и те.
Лунните градини нощем идват,
шептят и нежни сънища сънуват.
С моята градина те се сливат,
но се разделят малко преди утрото.
По изгрев славей в клоните запява,
а слънцето пак в къдрава почуда,
майската градина осветява.
И разцъфтяват в надпревара луда
магични блянове – пищни магнолии,
уханни надежди – гроздове люляци,
напъпили рози, едва наболи,
като чувството, че съм влюбена.
Зачеркни с тебешира
Сърце се люлее, безспирно тупти,
душата любов пак намира.
Спокойствие всякакво ти остави –
в нас е времето и не спира.
Зачеркни всичко друго, с размах зачеркни,
зачеркни го с тебешира!
Не са минали всички хубави дни,
още твойте очи ме избират.
Спокойствие всякакво ти остави –
светът много бързо пулсира.
С размах задръжките зачеркни,
зачеркни ги с тебешира!
Подари ми от падащите звезди,
не ме оставяй на мира.
Спокойствие всякакво ти остави –
щом раздялата ни събира.
Зачеркни страховете, с размах зачеркни,
зачеркни ги с тебешира!
Неописуемо
Чудновати идеи
и романтични желания
са цъфнали в главата ми.
Опитвам се да си поема дъх,
затисната от тайната магия
на многомерното съзнание,
лумва светлина от изгаряща любов,
мечтателят у мене се стъписва
от красотата на дъгата,
нагазила морето,
спасителна промяна се изписва
в блестящосиньото в небето
и бързам да опиша с думи,
това
което
е неописуемо.
Стискаш ръката ми,
целувката ти,
събира разцъфтелите желания
в едно.
Люляков сън
Любими нестареещи очи,
взрени в люляковия простор.
Сребристи изтъняващи лъчи
от лунната монета горе.
А тишината стича се по тях,
лицето ти е сребърно и гладко,
сякаш съвсем наново те видях,
ти люлякова си загадка.
Любими нестареещи очи,
прегръдка топла в люлякова нощ,
седим под сребърна луна, мълчим
даже сънят ни е един и същ.
Излез от коловоза
Излез от коловоза,
спри да яздиш
в обща надпревара с времето,
на стремето на своето призвание
виж ясно очертанията на мечтата,
създай се сам,
разгледай суетата на деня,
откажи се от калъпите за щастие
и се опитай да надминеш себе си.
Тогава ще обикнеш жребеца – своята съдба
и ще препускаш чак до края.
Спокойно ще посрещнеш изгрева,
спокойно ще изпратиш залеза
спокойно ще потънеш в звездна нощ.
Излез от коловоза.
В обувките на танца
В обувките на танца
по гланца
на дансинга,
на ритъма лудеещите устни
прочувствено
ме движат,
сякаш Орфей възпява Евридика…
Извиквам
всички сетива и ме намираш,
партнираш
завладяващо в такт,
все пак
поне веднъж би трябвало
да грабнем
мига в опит да пробваме
свободно
от всичко в този свят.
Въртя се
в обувките на танца.
Шанса
духът на волност и забава,
на забрава
да продължи, да трае
до безкрайност
секва с последния акорд.
Мигът се скъсва като струна,
събувам
обувките на танца.
Светът е за двама
Небето ми е тясно
без твоя поглед ясен
Морето ми е плитко
без твоята усмивка.
Земята е безродна
без любовта огромна,
а думите безлични
без твоето „Обичам те.”
Не искам да съм в рая
без твоята омая.
Отивам чак до ада,
ако сърцето страда.
Целувам ти душата,
цъфтят тогаз полята.
Премествам планината,
политам с птиче ято
когато ти си с мене.
Морето до колене,
преброждам и дерзая,
достигнала до края
на този свят за двама.
Без тебе мен ме няма –
в тебе аз оглеждам
голямата надежда.
За тебе съм родена,
роден си ти за мене,
животът е за двама
в една любов голяма.
НИЕ
На дядо кавала
Още чувам на дядо кавала,
пригласят кадифени гласове
които се надпяват до омала,
а тъжната мелодия зове
на прародителите ни душите
и всички ангели запяват с нас,
сълзите парят ни очите,
децата слушат във захлас…
В сърцето ми плаче на дядо кавала,
протяжна мелодия мъка събрала,
небесният рай в този миг ме докосва,
превръща я в радост и я разпръсква.
Февруари
Февруари – сватовник гайдар, звънят снeжинки – камбанки.
Февруари – суров господар, ледът в огледални копанки.
Ручат сто гайди в планината, не били гайди, а снежни вихрове.
Текат реките в котловината, не били реки, а жални стихове.
Мастило черно капе по нивите, не било чернило, а сълзи зимни.
ХорА и песни на самодивите, не били песни, а вятър в комина.
Дървета голи плачат за птиците, не били птици, а клетви верни.
Полета пусти, врани по жиците, не били врани, а сърца черни.
Февруари – слънцето крие, изпод снега кокиче се вижда.
Февруари – тъпани бие, капчукът чука, пролет провижда.
кап-кап…чук-чук…чук-чук…кап-кап…
Момък и мома
Тъпан думти – хоро се извива,
гайда ручи – мъката надвива,
кавал свири – китка се превива,
момък води – мома е свенлива.
Момък дума:
Някой ден ще се върна след дългото скитане,
ще натрупам купища злато в нозете ти,
ще издигна кула от мъдрост преситена,
ще положа светá покорéн във ръцете ти.
Мома му отвръща:
Някой ден ще завариш жена променена,
синовете ми златни ще крепят раменете ми,
дъщерите ми с мъдрост и вечна смиреност,
ще раждат света и ще търсят съвета ми.
Тъпан бие – хоро е безкрайно,
гайда стене – мъка е нетрайна,
кавал плаче – китка е омайна,
момък пее – мома е сияйна.
Защо
Защо дамоклевият меч на гняв и мъст
ни гони по мъгливите безпътици,
защо сме на ръба на бездна от конфликти,
защо владеем словото,
но следваме инстинктите,
защо сме толкова оварварени още,
защо тъй бързо сменяме «Осанна!» с «Разпни го!»,
нали всички сме пътници,
тленни живи твари,
изчезващи в пръстта…
Всички кървим,
всички сме толкова раними…
Дамоклевият меч виси над нас…
Цъфтели горските дървета
Цъфтели горските дървета,
звънели трели,
кипели ручеи в полета,
гугутки пели.
Обадила се кукувица,
брояла дните,
събудени от глас на птица,
сутрин зарите
заливали със цвят земята,
денят целувал,
върхарите, след туй гората,
накрая плувал
с делфините в морето топло,
а вятър силен,
платна надувал в тази лодка,
в която идвал
Язон със славни аргонавти
на път поели
в море със име на нещастно
момиче Хела.
Че златният овен одран бил
в жертва принесен
на боговете кръвожадни
възпели в песен
мореплавателите древни
– герои силни,
че само с любовта Медея
Язон спасила.
Цъфтели горските дървета,
Орфей запявал,
създавал митове поета
за страст и слава.