СЕЗОНИ 2017

 

СТИХОСБИРКА

Автор: Стана Апостолова
Раздел: Поезия
Издателство: Дайрект Сървисиз
Народност: българска
ISBN: 978-619-7171-56-3
първо издание, 2016 год.
меки корици, 160 стр.

Стана Апостолова

 

ОБИЧ

 

На припек

 

С горчиви сълзи плаче пролетта,

кокичетата вече прецъфтяват,

а аз отново търся любовта,

случайно да я срещна се надявам.

 

И ручеят е полудял от обич

неистово клокочи към реката.

Топи се по върха снегът отново,

мечтае да се слее със земята.

 

Ще те позная още щом те видя,

ще се превърна в буен речен приток,

ще се усмихнеш и ще кажеш само:

„Ела да седнем заедно на припек!”

 

Златното сечение

 

Рисувам твоите очи,

намирам златното сечение на погледа,

благоговея

пред вселенската хармония

на чувството.

 

Рисувам устните ти,

слушам ритъма на думите,

звучащи в песен.

Пленена съм

от музика, която чувам само аз.

 

Рисувам твоите ръце,

усещам как създават мост,

по който тръгвам,

за да достигна

прегръдката ти.

 

Докосвам те в една мечта,

дъга от форми и от цветове

на листа бял.

Създавам те с молив и акварел,

намирам златното сечение.

 

 

Майски градини

 

Магнолията в розово разцъфнала,

до нея люлякът люлее цветове,

а розите все още са напъпили,

но скоро ще ухаят тук и те.

 

Лунните градини нощем идват,

шептят и нежни сънища сънуват.

С моята градина те се сливат,

но се разделят малко преди утрото.

 

По изгрев славей в клоните запява,

а слънцето пак в къдрава почуда,

майската градина осветява.

И разцъфтяват в надпревара луда

 

магични блянове – пищни магнолии,

уханни надежди – гроздове люляци,

напъпили рози, едва наболи,

като чувството, че съм влюбена.

 

Зачеркни с тебешира

 

Сърце се люлее, безспирно тупти,

душата любов пак намира.

Спокойствие всякакво ти остави –

в нас е времето и не спира.

 

Зачеркни всичко друго, с размах зачеркни,

зачеркни го с тебешира!

 

Не са минали всички хубави дни,

още твойте очи ме избират.

Спокойствие всякакво ти остави –

светът много бързо пулсира.

 

С размах задръжките зачеркни,

зачеркни ги с тебешира!

 

Подари ми от падащите звезди,

не ме оставяй на мира.

Спокойствие всякакво ти остави –

щом раздялата ни събира.

 

Зачеркни страховете, с размах зачеркни,

зачеркни ги с тебешира!

Неописуемо

 

 

Чудновати идеи

и романтични желания

са цъфнали в главата ми.

Опитвам се да си поема дъх,

затисната от тайната магия

на многомерното съзнание,

лумва светлина от изгаряща любов,

мечтателят у мене се стъписва

от красотата на дъгата,

нагазила морето,

спасителна промяна се изписва

в блестящосиньото в небето

и бързам да опиша с думи,

това

което

е неописуемо.

Стискаш ръката ми,

целувката ти,

събира разцъфтелите желания

в едно.

 

 

Люляков сън

 

 

Любими нестареещи очи,

взрени в люляковия простор.

Сребристи изтъняващи лъчи

от лунната монета горе.

 

А тишината стича се по тях,

лицето ти е сребърно и гладко,

сякаш съвсем наново те видях,

ти люлякова си загадка.

 

Любими нестареещи очи,

прегръдка топла в люлякова нощ,

седим под сребърна луна, мълчим

даже сънят ни е един и същ.

 

 

 

 

Излез от коловоза

 

Излез от коловоза,

спри да яздиш

в обща надпревара с времето,

на стремето на своето призвание

виж ясно очертанията на мечтата,

създай се сам,

разгледай суетата на деня,

откажи се от калъпите за щастие

и се опитай да надминеш себе си.

Тогава ще обикнеш жребеца – своята съдба

и ще препускаш чак до края.

Спокойно ще посрещнеш изгрева,

спокойно ще изпратиш залеза

спокойно ще потънеш в звездна нощ.

Излез от коловоза.

 

В обувките на танца

 

В обувките на танца

по гланца

на дансинга,

на ритъма лудеещите устни

прочувствено

ме движат,

сякаш Орфей възпява Евридика…

Извиквам

всички сетива и ме намираш,

партнираш

завладяващо в такт,

все пак

поне веднъж би трябвало

да грабнем

мига в опит да пробваме

свободно

от всичко в този свят.

Въртя се

в обувките на танца.

Шанса

духът на волност и забава,

на забрава

да продължи, да трае

до безкрайност

секва с последния акорд.

Мигът се скъсва като струна,

събувам

обувките на танца.

 

Светът е за двама

 

Небето ми е тясно

без твоя поглед ясен

Морето ми е плитко

без твоята усмивка.

 

Земята е безродна

без любовта огромна,

а думите безлични

без твоето „Обичам те.”

 

Не искам да съм в рая

без твоята омая.

Отивам чак до ада,

ако сърцето страда.

 

Целувам ти душата,

цъфтят тогаз полята.

Премествам планината,

политам с птиче ято

 

когато ти си с мене.

Морето до колене,

преброждам и дерзая,

достигнала до края

 

на този свят за двама.

Без тебе мен ме няма –

в тебе аз оглеждам

голямата надежда.

 

За тебе съм родена,

роден си ти за мене,

животът е за двама

в една любов голяма.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

НИЕ

На дядо кавала

 

 

Още чувам на дядо кавала,

пригласят кадифени гласове

които се надпяват до омала,

а тъжната мелодия зове

 

на прародителите ни душите

и всички ангели запяват с нас,

сълзите парят ни очите,

децата слушат във захлас…

 

В сърцето ми плаче на дядо кавала,

протяжна мелодия мъка събрала,

небесният рай в този миг ме докосва,

превръща я в радост и я разпръсква.

Февруари

 

 

Февруари – сватовник гайдар, звънят снeжинки – камбанки.

Февруари – суров господар, ледът в огледални копанки.

 

Ручат сто гайди в планината, не били гайди, а снежни вихрове.

Текат реките в котловината, не били реки, а жални стихове.

Мастило черно капе по нивите, не било чернило, а сълзи зимни.

ХорА и песни на самодивите, не били песни, а вятър в комина.

Дървета голи плачат за птиците, не били птици, а клетви верни.

Полета пусти, врани по жиците, не били врани, а сърца черни.

Февруари – слънцето крие, изпод снега кокиче се вижда.

Февруари – тъпани бие, капчукът чука, пролет провижда.

кап-кап…чук-чук…чук-чук…кап-кап…

 

 

 

 

Момък и мома

 

Тъпан думти – хоро се извива,

гайда ручи – мъката надвива,

кавал свири – китка се превива,

момък води – мома е свенлива.

 

Момък дума:

Някой ден ще се върна след дългото скитане,

ще натрупам купища злато в нозете ти,

ще издигна кула от мъдрост преситена,

ще положа светá покорéн във ръцете ти.

 

Мома му отвръща:

Някой ден ще завариш жена променена,

синовете ми златни ще крепят раменете ми,

дъщерите ми с мъдрост и вечна смиреност,

ще раждат света и ще търсят съвета ми.

 

Тъпан бие – хоро е безкрайно,

гайда стене – мъка е нетрайна,

кавал плаче – китка е омайна,

момък пее – мома е сияйна.

 

 

Защо

 

 

Защо дамоклевият меч на гняв и мъст

ни гони по мъгливите безпътици,

защо сме на ръба на бездна от конфликти,

защо владеем словото,

но следваме инстинктите,

защо сме толкова оварварени още,

защо тъй бързо сменяме «Осанна!» с «Разпни го!»,

нали всички сме пътници,

тленни живи твари,

изчезващи в пръстта…

 

Всички кървим,

всички сме толкова раними…

Дамоклевият меч виси над нас…

 

 

 

 

Цъфтели горските дървета

 

 

Цъфтели горските дървета,

звънели трели,

кипели ручеи в полета,

гугутки пели.

 

Обадила се кукувица,

брояла дните,

събудени от глас на птица,

сутрин зарите

 

заливали със цвят земята,

денят целувал,

върхарите, след туй гората,

накрая плувал

 

с делфините в морето топло,

а вятър силен,

платна надувал в тази лодка,

в която идвал

 

Язон със славни аргонавти

на път поели

в море със име на нещастно

момиче Хела.

 

Че златният овен одран бил

в жертва принесен

на боговете кръвожадни

възпели в песен

 

мореплавателите древни

– герои силни,

че само с любовта Медея

Язон спасила.

 

Цъфтели горските дървета,

Орфей запявал,

създавал митове поета

за страст и слава.