ТАЙНИ

 

Тийнейдж роман

Автор: Стана Апостолова
Раздел: Българска съвременна проза
Издателство: Дайрект Сървисиз
Народност: българска
ISBN: 978-619-7171-55-6
първо издание, 2017 год.
меки корици, 239 стр.

 

 

Глава 1

 

Първият истински учебен ден в Английската беше стресиращ. Гого не броеше тържественото откриване на учебната година, пълно с китки и приповдигнати слова. До седми клас учеше в прогимназиалния курс на Математическата. Майка му, филоложка, но работеща като библиотекарка в Регионалната библиотека беше много амбициозна жена. Още в пети клас го записа, за да «развие математическия си потенциал». Е, получи се, въпреки мързела и нехайното му отношение, успя да се справи с приемните изпити и влезе в Английската. Приятелят му Гешото не успя, заради българския език. Но все пак закърпи едно три и половина, а на математиката изкара почти шестица, така че той днес започваше в Професионалната електротехническа гимназия. Всички от класа им записаха някъде. Само Белини не успя. Викаха му Белини по фамилията, казваше се Станислав Белчев. Той беше пристрастен към математиката. Но дори в Математическата не успя да остане – получи слаба оценка по български. Записа в обикновено средно училище, ама не беше нещастен.

В най-престижното училище влезе Гого (разбирай майка му беше горда), но се чувстваше вкиснат и самотен. На всичкото отгоре им се падна някаква важна учителка по английски, която си беше направила тъпа прическа, бухната и много дразнеща купа коса над кръгло и сбръчкано лице, със стиснати тесни устни, но пък цепката на устата сякаш подчертаваше лицето от ухо до ухо.

– Ти, ученика, защо не записваш?

Чак като го посочи с гладката дървена показалка, забеляза, че го гледа. Гого се изруга наум.

– Имам добра памет – отвърна с възможно най-дружелюбен тон.

– Добре, утре специално ще те проверя дали си купил необходимите тетрадки и помагала.

Учителката беше диктувала до момента с колко броя и какви точно тефтери и тетрадки, речници и бележници трябва да се снабдят.

– За един ден няма да успея да закупя розовите дневници на Барби.

– Как се казваш?

– Георги Георгиев.

– Георги, чувствам, че първо с твоята майка ще се запозная.

В това време момичето на втория чин вдигна ръка да пита нещо и госпожата прехвърли вниманието си там.

Следващият час преподавателката им беше приготвила диктовка с английски текст, за да види нивото на «подгответата». Така наричаха учениците от осми клас, защото подготовката по английски език преобладаваше. От другите предмети само български, математика и физическо възпитание учеха по няколко часа седмично – останалите по един час седмично, тоест съобщаваха им информацията. Развиваха им слуховата памет. За толкова време какво друго може да се постигне! Гого беше учил английски три години в Математическата, но някои от сегашните и бъдещите му съученици бяха изучавали немски или руски, така че отначало беше необходим диференциран подход към всеки, входното ниво беше твърде различно.

Най-противното беше, че «англичанката» имаше като неговата фамилия – Георгиева.

Предаде първи диктовката си, без да проверява текста и понечи да излезе от класната стая, но учителката така впери кръглите си отровнозелени очи в него, че докато изпълняваше през зъби изказаната заръка да седне най-отзад на празния чин и да не пречи на старателните, той вече окончателно я прекръсти на «баба Жаба».

 

 

Следващите дни не бяха по-малко потискащи. Учителката по математика беше дребна женица с писклив глас. Рядката права кестенява коса, подстригана на черта не можеше да скрие стърчащите ù уши, а гласът ù беше просто ужасен. Тя им зададе една лека геометрична задача и няколко алгебрични уравнения да решават, като през цялото време сновеше между чиновете и надничаше какво правят. Кръсти я наум «Цвърчащата мишка». Той вече си гледаше мобилния, за да види колко минути остават да края на часа, когато досадната математичка го посочи:

– Ти, Георги Георгиев ли се казваш?

В първия момент помисли, че ще му прави забележка защо си е включил смартфона, но тя изтърси нещо, което накара целия клас да млъкне:

– Ти ще се явиш на градската олимпиада следващия месец. Следобед ще отидеш в Математическата гимназия при колегата Дженков за подготвителен курс. Тази година всички математически таланти ще се готвят за състезания при него. Утре ще му се обадя, да се осведомя дали си бил дисциплиниран. От 18 часа, в зала номер 5 на математическа гимназия, а доколкото виждам в дневника, ти оттам идваш, така че няма да се объркаш.

Звънецът би и дребната госпожа излезе от класната стая, а съучениците му го загледаха любопитно. А той още не можеше да схване какво му се беше случило. Бившите му приятели мечтаеха да попаднат при прочутия Дженко Дженков. Особено Белини. Гого беше го мяркал в коридорите на Математическата, не беше възрастен учител, макар че имаше слава на известен с математическите си умения и педагогическия си подход, поради което от малките ученици мислеха, че е белобрад старец. Неговите питомци печелеха международни награди и ги приемаха в най-престижните европейски университети.

Докато се влачеше в междублоковото пространство към дома, Гого звънна на Белини.

– Белини, какво правиш, не си се обаждал?

– На даскало съм, сутрин сме. Целият срок ще бъдем първа смяна.

– Много шумно, май си на двора, не в час.

– Позна, имаме биология, ама госпожата я няма и се мотаем.

– Не е ли последен час, защо не се прибираш?

– Защото физкултурникът ме хареса за отбора по баскетбол. Чакаме го в момента за тренировка. Ти как я караш?

– Имаме една Цвърчаща мишка по математика…

– Нашата е приятна, закръглена и много тъпа.

– Та досадната Цвърчаща мишка ме прати следобед при Дженко Дженков. Той ще приема математици от целия град в школата си. Все едно, че вашата дебеланка те е пратила, ела и ти, ще го преметнем, колко му е!

– Ами дали ще може, той сигурно има списък от колегите си?

– За опит пари не вземат, нали?

– Добре, ще дойда, къде точно?

– В пета зала в шест часа.

– ОК! До следобед!

 

 

Гого се прибра, взе един душ, след това си стопли яденето. Седна на пластмасовата маса на терасата към кухнята да обядва. Живееха в просторен апартамент на седмия етаж и морския залив се виждаше като на длан. Техният квартал беше предпочитан точно заради близостта си с морето и морската градина. Септември както винаги беше топъл. Все още туристите плажуваха, ако не беше поел ангажимент да ходи на курс при Дженков, щеше да прескочи до стария плаж да поплува малко. Майка му готвеше много вкусно и винаги му оставяше храна за обяд. Тя беше главен библиотекар в детския отдел на регионалната библиотека, намиращ се в отдалечен жилищен комплекс и не си идваше вкъщи в обедната почивка. Баща му беше строителен предприемач и за него нямаше работно време или почивни дни. Но Гого можеше да му се обади по всяко време, дори за някоя дреболия и татко му винаги беше насреща. Беше единствено дете. Родителите му се мъчеха да бъдат строги и да не го разглезват, но го обожаваха. Той не питаше защо няма брат или сестра. Добре му беше, семейството му го подкрепяше, имаха всичко, най-вече добри отношения помежду си.

Телефонът му звънна. Беше Гешото.

– Гого, какво правиш?

– Ти нали си втора смяна?

– Да, но днес не се домъкнах в Бургас. Не съм на кеф. Защо не дойдеш в Средец да подрънкаме малко на китара?

– Не мога, човек, зает съм следобед.

– Ще зубриш или ще угаждаш на мама, кое от двете?

– Майка ти знае ли, че не ходиш на училище още от първата седмица?

– Аз не съм мамино синче като тебе, не тичам под полата на майка си за всяко нещо.

– Да не си нещастно влюбен? Случило ли се е нещо?

– Забрави! Хайде! – Гешото затвори внезапно.

Бащата на Гешото беше управител на фабриката за машинни части в техния град и под негово влияние синът му се записа в Електротехникума, наричан сега Професионална гимназия по електротехника. Но приятелят му въобще не си падаше по техниката. Беше умен и можеше да изкарва шестици почти по всичко. Но на сърце му беше музиката. В неговото семейство му натякваха, че „Музикант къща не храни!”.

Гого стана да си сипе айрян от хладилника и се почувства като предател. Работата беше там, че Дженков водеше курсове само на ученици от така наречените хуманитарни гимназии. Техникумите, тоест професионалните гимназии не бяха обект на вниманието на корифея преподавател. Затова скри от приятеля си, че ще ходи следобед на кръжок и по тази причина не може да отскочи с автобуса до Средец. Но нещо се беше случило и май трябваше в най-скоро време да се видят. Гешото беше много влюбчив, вероятно пак беше хлътнал по някое момиче и щеше да композира песен за нея. Викаше го, за да му помогне с текста. Защото българският език не му беше силата.

 

 

Дженко Дженков беше много своенравен, пусна лист и трябваше всеки от явилите се в кръжока за осмокласници да се запише собственоръчно – име, училище и ЕГН. Приятелят му Станислав Белчев – Белини, се включи съвсем безпроблемно. Само двамата бяха от други училища, останалите учеха в математическата. Шест момчета и четири момичета.

– Вие сте хора с математически страсти, аз съм такъв човек, смятам, че ще си допаднем. Но извинения от сорта, „трябваше да пиша по четиридесет пъти думите по английски и не ми остана време да реша задачата” не приемам, да си го знаете!

Дженков наместваше очилата със среден пръст на носа си и се подсмихваше хитричко. Имаше кръгли опулени очи, а лупите на диоптрите ги правеха още по-изпъкнали. Гого веднага го кръсти „Пульо”.

 

 

Вечерта майка му и баща му го чакаха. Добре, че им пусна съобщения на мобилните, че ще е на кръжок. Вечеряха заедно. Като разбраха, че се е записал при Дженков, много се зарадваха.

– Доре, много е вкусен огретена! – баща му никога не пропускаше да хвали кулинарните постижения на жена си.

Тя се усмихна с очертаните си с ярко червило устни, но продължи да разпитва сина си:

– Гого, защо си се обадил на Белини? Той ти е конкурент в състезанията. В неговото третокласно училище никой нямаше да се сети да го прати в този елитен клуб.

– Мамо, той е пристрастен към решаването на задачи и не бива да се погубва заради липса на интерес към литературата.

– Ти все скромничиш! Виж, новата ти учителка по математика веднага е забелязала способностите ти!

– Доре, Гого е прав. Само в конкуренция с най-добрите може да достигнеш върха на възможностите си!

– Ваньо, той прилича на тебе, добряк и това ще му пречи в живота, както пречи на тебе!

Гого не можеше да схване защо разсъждава така неговата енергична майка, но не питаше.

– Тате, беше обещал да ме учиш на Аутокад!

– Добре, ставай, нахрани ли се? – баща му се усмихваше и лицето му сияеше. – Доре, чиниите ще ги измия след това.

Майка му кимна. Бяха си разпределили задълженията в кухнята. Тя готвеше, но той миеше чиниите. Гого също си миеше чинията и купата на обяд. Имаха съдомиялна машина, но рядко я ползваха.

Отидоха в кабинета на баща му. На мощния му компютър бяха инсталирани най-новите програмни продукти за чертане и проектиране. Баща му беше стоителен инженер, но не отстъпваше на архитектите. А Гого никога не влизаше сам в домашния му кабинет. Все пак беше само на четиринадесет години, редно беше да демонстрира уважение.

 

 

Сутринта към пет часа, още по тъмно му звънна мобилният. Разбуди се и вдигна, макар че се поколеба, беше непознат номер.

– Георги Георгиев ли е? – попита познат глас.

– Да, кой е?

– Аз съм бащата на Гешото. Той цяла нощ не се прибра и се чудим с майка му дали да отидем вече в полицията. Да знаеш къде е отишъл?

– Той вчера ми се обажда, но не сме се виждали?

– Какво ти каза, като ти се обади? – баща му звучеше някак странно.

– Общи приказки… – Гого в никакъв случай нямаше да издаде приятеля си, че не е ходил на училище. – На сестричката си не е ли казал нещо?

– Не, не се е върнал от Бургас след училище въобще.

Ясно беше, че родителите му не знаеха, че не беше идвал на училище. Но в малкия град едва ли можеше да отиде някъде без да го забележат. Средец си беше едно голямо провинциално село от градски тип. Всички се познаваха.

– Да не е при някое момиче? – попита така, просто за да поддържа разговора.

– Какво момиче, в техния клас били само момчета!

– Ами ние откакто почнахме занятия не сме се виждали. За съжаление не се досещам къде може да е отишъл.

– Майка му иска да се обадим в полицията, ама ние сме малък град, ще тръгнат клюки. Той не си вдига телефона, би ли звъннал от твоя, да видим дали няма да ти отговори.

– Добре, ще му звънна и ще ви се обадя.

Гого почака доста, даваше свободно, но приятелят му не вдигаше.

Интересно, какво ставаше. Докато се чудеше дали да звъни отново, бащата на Гешото пак му се обади. Гого взе да се оправдава:

– Не ми вдига и на мене.

– Ние решихме да почакаме до обяд дали няма да се появи и тогава да алармираме властите. Майка му няма да ходи на работа, ще си остане вкъщи, така че ако ти се обади, веднага набери домашния ни телефон, знаеш го, нали?

– Да, зная го, ще се обадя непременно.

Гого се ослуша дали не са се събудили неговите родители, но не чу шум. Детската стая беше отдалечена от тяхната спалня. Легна обратно, но не го свърташе. Какво се беше случило с прителя му? Всичко сочеше, че е избягал от къщи и не вдигаше нарочно телефона. Но къде можеше да е отишъл?

Към седем часа стана, направи се, че се е успал, изчака майка му и баща му да тръгнат на работа и тогава влезе в кухнята да закуси. Непрекъснато звънеше на Гешото, но без резултат.

В училище беше много разсеян. Баба Жаба често му правеше забележки и го фиксираше с отровно зелените си очи. Върна им диктовките, неговата нямаше нито една грешка, но само се беше подписала с червен химикал. А на момичето на предния чин беше написала „Браво!”, макар че имаше червени поправки. С тази даскалица щеше да бере ядове.

Всяко междучасие звънеше на Гешото.

Едва дочака края на часовете. Тичаше към къщи. Беше взел решение. Досещаше се къде е отишъл приятелят му. За всеки случай звънна на майка му, леля Валя, да провери дали не се е прибрал. Жената почти плачеше на телефона.

– Мъжът ми не ми дава да се обадя в полицията, но сърцето ми ще се пръсне, не мога да седя и да чакам – оплака му се тя.

Леля Валя беше скромна, тиха с нищо незабележима жена. Работеше в общината на градчето. Сестричката му Надето беше в първи клас, жизнерадостно дете, но нищо не знаеше. Баща му беше важният в тяхното семейство. Началник инженер Парушев! Гешото се фукаше много с него.

Гого изобщо не седна да обядва. Намери на майка си ключовете за нейната кола – Пежо, светлозелено, ново. Тодорка Георгиева пазеше много колата си.

Тя дори не подозираше, че нейният син я взема от време на време и ходи до конната база да се упражнява в шофиране. Гого беше едър за годините си, изглеждаше шестнадесетгодишен. И късметлия. Никога не го спираха пътни полицаи. Но от техния блок до конната база разстоянието беше половин километър. А сега се канеше да кара до Средец, че и по-нататък до туристическия комплекс в Странджа. През лятото Гешото често помагаше там на братовчед си, работещ като управител на обекта.

Гого отвори дистанционно гаража, изкара Пежото, затвори пак по същия начин и потегли. Това щеше да бъде най-голямата авантюра досега в неговия живот, но за приятелите си беше готов на всичко.

Пътят до Средец беше съвсем нов, без дупки, лесно се караше край Мандренското езеро. След това нагоре към хижата ставаше тесен и разбит. Но като по чудо пристигна без всякакви инциденти. Паркира на големия празен паркинг, където имаше само две коли.

Отиде право в ресторанта. Една група от ловното дружество се хранеше. В дъното, с гръб към вратата, обядваше и Гешото.

– Значи така, хапваш си, караш си почивката, а майка ти да реве вкъщи!

Гласът на Гого прозвуча по-ядовито, отколкото би му се искало.

Гузният поглед на приятеля му го стресна. Не беше го виждал такъв.

– Аз няма да се прибирам вкъщи – мънкаше.

В това време отнякъде изникна братовчед му, към трийсет годишен мъж, оплешивяващ, с коремче.

– Гого, ти ли си със зеленото Пежо? Добре, че си дошъл да го вземеш, че се чудех как да излизам от ситуацията.

Приятелят му целият почервеня като божур на слънце.

– Казах ти, че няма да те замесвам, ще си тръгна и няма да казвам, че съм бил при тебе.

– На, тъкмо ще измислите двамата с приятеля ти легенда къде си бил и защо си избягал от къщи.

Братовчед му се отдалечи.

Гого седна срещу Гешото, който попита:

– Можеш ли да ме приемеш временно у вас?

– Не, сега ще ми разкажеш набързо всичко и ще видим какво можем на четиринадесет и какво – не.

– Заварих баща ми в леглото с някаква изрусена фръцла.

– Кога?

– Завчера, пуснаха ни, нямахме часове, успях да хвана веднага автобус. Сестра ми беше на училище, майка ми на работа. Посред бял ден! Представяш ли си?

– Как реагира?

– Развика ми се, че не бивало да влизам в спалнята без да чукам.

– Ти как отвърна?

– Никак, не можах да обеля дума. Онази се облече и си тръгна, а той ме заплаши, че ако само намекна на майка ми, ще ни остави без издръжка, да мизерстваме с малката й чиновническа заплата. Изборът бил мой!

– Слушай ме сега, опитвам се да си представя как бих се почувствал аз на твое място и не успявам. Но наистина нямаш много опции. Дори шестнадесет не сме достигнали още, да не говорим, че поне осемнадесет години трябват за самостоятелен живот. Трябва да се върнеш!

– Не мога да го гледам!

– Ами ще го избягваш, ще залегнеш над учебниците, за да можеш да напуснеш опеката му веднага щом завършиш. А той може и да се извини, да се поправи, хората се променят.

– Лесно ти е на тебе! Не знаеш какво е!

– Хайде тръгваме! Обади се на братовчед си и идвай на паркинга.

Гого излезе от ресторанта и докато вървеше по алеята към колата, звънна на майката на Гешото.

– Лельо Валя, намерих го, но моля те, не се издавай, че знаеш, чудим се сега как да се оправдава пред баща си.

– Да си жив и здрав, миличък, ти си златен приятел! Няма какво да се чуди, да си идва, аз ще се разправям с баща му. Няма какво да се страхува, така му кажи!

Той затвори набързо, защото чу стъпките на приятеля си. Качиха се в Пежото и през цялото време мълчаха. Остави го пред вратата на двора им. Живееха в голяма, нова къща, почти в центъра на Средец. Видя как леля Валя започна да прегръща момчето си и потегли. Но на плащада спря. Звънна на баща си:

– Тате, взех на мама Пежото, в момента съм в Средец, Гешото имаше проблеми.

– Така ли? Аз съм наблизо, чакай ме там. Ще дойда да те придружа, да не ти направят катаджиите проблеми.

Той си взе едно кафе от кафеавтомата на банката и седна пак в колата, че беше паркирал точно на площада, а не беше сигурен дали е разрешено. Баща му пристигна след двайсет минути. Сигурно беше карал като бесен Форда си. Не го попита нищо, не го упрекна, не му се скара. Пусна го да кара отпред. Прибраха се без всякакви неприятни срещи с униформени. Чак, когато Пежото беше надлежно паркирано в гаража, каза:

– Дано да сте разрешили проблема на Гешото! Мислех, че само на полигона до конната база караш бижуто на майка си.

– Ама ти през цялото време си знаел за моите противозаконни дейности! – възкликна, като в същото време си мислеше, че ако завари баща си по този начин, по който е бил хванат бащата на приятеля му, няма да може да го преживее. – Тате, май ти си по-безразсъден от мене! От Поморие до Средец пристигна за двайсет минути. Ако знаех, че толкова ще те притесня, нямаше да ти се обадя.

– Обещавам, че другият път ще ти имам повече доверие и няма да бързам толкова, а ти ми обещай, че винаги ще ми се обаждаш, каквото и да се случи! – баща му беше сериозен.

– Добре, така става!

– Аз се връщам в Поморие, кажи на майка си, че ще закъснея!

Гого се прибра вкъщи и за да се разсее, се зае да решава задачата, която им беше дал корифеят Дженков. Беше потънал в опити да я реши, когато се върна майка му. Тя се зарадва, като го видя така задълбочен в ученето.

– Мамо, ако завариш баща ми в леглото с друга жена как ще реагираш?

Видя как родителката му облиза начервените си устни:

– Надявам се, че ще бъда на висота и ще се опитам да го изслушам и разбера. Но бъди сигурен, че както и да го заваря, винаги ще го обичам.

– Много хубав отговор.

Гого я погледна. Забеляза някаква сянка в погледа й.

– Мамо, ти знаеш ли, че той те ревнува, но не се издава?

– Не той, аз го ревнувам, но това си е между нас. Защо питаш? – тя го каза така, сякаш някой я заставяше да го разпитва.

– Защото ме е страх. Прекалено добре си живеем, не мислиш ли? Пък и нали съм егоист, искам да сме щастливи вечно.

– Ти изобщо съмняваш ли се? – сега си беше пак същата, весела, шеговита и бойка.

– Най-после!

– Какво, не те разбирам.

– Най-после се сетих как да реша задачата.

Майка му излезе от детската стая и отиде в кухнята да приготви вечерята.