ДИСЕКЦИЯ НА КАЛИОПА-1

Читалищата като стожери на изконния човешки стремеж към съвършенство.

 

Стана Апостолова

От 2007 година държавите членки на Европейския съюз инициираха програма, така наречената ОМК– отворен метод на координация в областта на културата и образованието. Като първи приоритет определиха: Достъпност и включваща среда за култура.

Държавите-членки бяха поканени да номинират експерти, които да работят за една година (2015 г.), по темата за насърчаване на четенето в дигиталната среда, да очертаят най-добрите практики и да изготвят доклад, съдържащ казуси. Този доклад и инициативите за четене, които се осъществиха, ме вдъхновиха да напиша поредица от есета под общото наименование „Дисекция на Калиопа”.

Основното послание на доклада беше, че трябва да се фокусираме върху насърчаване на четенето „Като средство за разпространение на знания, повишаване на креативността, подпомагане на достъпа до култура и културното многообразие и развиване съзнание за европейска идентичност, като се вземат предвид различните условия, за достъп до електронни книги и хартиени книги в различните държави и региони.”

Работата на предходната група по програма ОМК относно „Насърчаване на по-добър достъп и по-широко участие в областта на културата “ е за мене от голямо значение. Изводите и представения доклад от 2012 също. В този аспект уникалната читалищна дейност, датираща още преди появата на третата българска държава и жива и действена в началото на 21 век е нашият европейски принос за добри практики.

 

Живеем в „либерално-демократично” общество, където първата част на понятието характеризира ценностите, а втората – формата на държавно управление. Същата взаимодопълняемост носи и терминът „социално-културна” дейност, където социумът е субектът, а културата носи сферата на неговата активност.

Читалищната дейност като субект на социалните взаимоотношения е всъщност субект на саморазвитие на културата. Последната не е исторически застинала обективност, а възприеманото, преживяното, осъществимото духовно развитие на общността. Художествената дейност не е институционална, а ценностна, въпрос на идентификация. Осъзнаване на „моята” общност в нейното културно измерение. Полюсната опозиция на „свое-чуждо” ражда напрежение, което сплотява и детерминира идеи и жизнени образци. Възниква културно – съдържателна определеност.

Културата в актуалността на настоящето изисква субект-носител на предания, традиции и норми. В България това до голяма степен са читалищата. Те са полето на прилагане на разнообразни социално-културни технологии, например режисура на масови зрелища и представления, сценично майсторство и реализация на развлекателни програми, поддържане на самодейността и условията за самореализация на масовия участник. Читалищата са оптимална формираща среда за подрастващите – артпедагогика, музикална педагогика, библиопедагогика и др.

Като извънприродно битие на човека, културата е специфична сюблимация на идеално-духовната сфера. Висша форма на културна дейност се явява изкуството във всички негови проявления въз основа на народното творчество.

Художественото творчество има реална и потенциална значимост. Включва всички категории на естетиката – гносеология на изкуството, диалектика на изкуството, социология на изкуството. Целта е естетическото развитие на личността, формиране на естетическа нравственост, почиваща на развиване на художественото чувство, художествения вкус, любов към изкуството, умения за оценка и наслаждаване. Естетическото развитие на индивида и оттам на общността е свързано със самовъзпитанието. Л.Н.Толстой например свързва изкуството с вътрешната потребност за себеизразяване. Художественото творчество води до духовно-нравствено развитие на общността.

Естественото и своеобразно развитие на неинституционалните пластове на самодейността във всичките й разновидности и модификации, свобода на самоопределянето, саморегулацията и многообразието е в основата на устойчивостта на читалищното дело. Доказателство за неповторимостта на читалищата е тяхната характеристика като „субкултурни” клубни сдружения по хоризонтала и същевременно стандартизирани и регламентирани по вертикала. Именно по този начин, събрали в своя замисъл различни принципи като равноценни, те вместяват самодейността на човека в духовно пространство за търсене на самореализация и смисъл. Те са алтернативната, паралелната, другата линия на културно развитие, здраво вкоренена в традициите и народопсихологията. Те са центрове за поддържане на етичните норми и ценности, на идеалните общи представи, като представата за идеална любов, идеално приятелство, идеална патриотична отдаденост, дълг към обществото и поемане на отговорност.

Най-общо казано – стожери на изконния човешки стремеж към съвършенство.