Селска камила

 

 

Селска камила

Стана Апостолова

 

От малка растеше едра, с широк кокал. Играеше с момчетата и при сбиване най-често те бяха пострадалите. В училище получаваше шестици ей така, от въздуха. Когато влезе в Немската гимназия първа в списъка, никой не се учуди.

В класа бяха двадесет момичета и четири момчета. Отначало всички съученички станаха нейни приятелки. Тя беше бедно момиче от село, настанено в пансиона, облечено в една и съща черна ученическа престилка, с късо подстригана кестенява коса, скромно, умно и услужливо. Повечето питомци на елитната гимназия бяха от престижни градски семейства. Отнасяха се с нея пренебрежително. Душата на групата „красиви и непокорни”, в която всички искаха да участват беше Лъчезар. Събираха се в тяхната къща в центъра, когато майка му и баща му ходеха да играят покер у приятели. Той свиреше на китара и пееше собствените си стихове. Разбира се, такива като нея не бяха поканени.

Повратът настъпи в десети клас. Бяха останали сами двамата в класната стая. Тя четеше книга, а той нещо пишеше. Неочаквано стана и седна до нея.

– Наде, ще ми напишеш ли едно стихотворение?

– По какъв повод?

Той обясни, че е успял да се уреди в литературния кръжок на най-известния поет в града и като новоприет трябва да чете свои стихове.

– Аз не си помня стиховете – Лъчо отмахна един рус, непокорен кичур от челото си и я погледна лъчезарно със сините си очи.

Тя остави книгата настрана. До края на часовете му даде три стихотворения.

Дори не ѝ обясни какво се е случило на поетичната сбирка, но беше доволен. Започна да я кани с компанията на купоните у тях. В гимназията се прочу като надежден млад поет. Често ги засичаха заедно, защото Надя му пишеше стиховете. Русокосият красавец обяви, че са гаджета. Когато усетеше, че ги наблюдават, Лъчо винаги я целуваше. Тези публични целувки бяха най-хубавото нещо в живота ѝ.

Накрая, когато всички се готвеха за кандидатстудентските изпити, тя му пишеше теми по литература, защото нейният мним приятел искаше да влезе в университета. Самата тя реши да кандидатства в Техническия университет. Беше безумно влюбена, пееше «неговите стихове» на купоните, той акомпанираше на китара, а тя си представяше как ще заживеят заедно и ще се обичат.

Лъчезар успя. Приеха го Българска филология. Тя също стана студентка, но записа специалност Шивашки машини.

По-големият брат на Лъчо следваше в библиотекарския и двамата братя заживяха заедно на квартира в центъра на София. Надя беше приета в студентско общежитие. По това време за първи път чу своя прякор. Брат му не знаеше, че тя стои до отворената врата и с подигравателен глас му говореше:

– Не мислиш ли, че е време да разкараш тази селска камила? Излагаш се! Ако не смееш да ѝ кажеш, аз ще я изгоня.

– Тя не ми е никаква. Просто съученичка от немската. Въобразила си е някои неща.

Отговорът на Лъчо не я изненада, но «камила» ѝ се заби в сърцето като пирон. На другия ден чаровният изгряващ поет се раздели с нея с риторичен въпрос:

– Нали не си мислила, че може да се получи нещо между нас?

 

Надя се отдаде на учене. Повече не се влюби. Живееше скромно. През лятото се прибираше на село и помагаше в градината. Бяха сплотено и дружно семейство. По-малката ѝ сестра приличаше на майка им – хубавица. Надя беше като баща си – висока, слаба, на вид едра.

Завърши с отличие магистратура, но нямаше столично жителство. Разпределиха я в окръжния град, в близост до тяхното село.

Започна работа в голяма шивашка фабрика. Шиеха ризи. Машините бяха нови, модерни. Младата инженерка стана бързо началник на техническия отдел.

Случайно научи от една съученичка, че Лъчезар се оженил за софиянка. Но в столицата стиховете му не правели впечатление. Не искали да го публикуват. Оплаквал се, че причината е в буржоазния му произход.

 

Срещнаха се отново на нейния рожден ден. Навършваше двадесет и седем години. Току що я бяха назначили началник на цех. Направо от работа тръгна към автогарата. Той я видя пръв, спря я свойски и я погледна лъчезарно с ясносин поглед.

– Надя, честит рожден ден!

Тя се изуми. Помнеше рождената ѝ дата.

– Благодаря, как си? – попита просто така, от любезност.

– Разведох се. Несъвместимост на характерите.

– Не успя ли да получиш софийско жителство?

Надя питаше направо, безцеремонно и Лъчо се смути.

– Не ми трябва, тук имам голяма празна къща в центъра, защо да плащам наем и да живея сам в някой от селските квартали на София!

– Не започна ли работа в столицата?

– Кой, аз ли? Партийните другари са окупирали редакциите само за техни хора.

– Аз питах дали не си постъпил като учител в някое училище?

– Как ме виждаш мене като даскал? – той сви презрително устни.

– Извинявай, бързам за автобуса. Отивам на село при нашите.

 

Лъчезар я намери в квартирата ѝ. Пристигна с едно шише червено вино. Тя го покани, извади две чаши, чукнаха се… Старите вълнения се върнаха в сърцето ѝ. От този разговор Надя помнеше само, че той непрекъснато се жалваше, че е дал много пари за виното, а то не е добро. Затова му предложи от домашното на баща си и получи комплименти.

Започна да идва често, винаги внезапно, а тя го черпеше с виното на баща си. За Нова година ѝ предложи брак. Прие. Той се нанесе при нея. По цял ден киснеше по кафенетата в «поетични компании», а тя се грижеше за насъщния. Сключиха брак в общината без да казват на родителите си.

Лъчезар беше красив, неотразим, очарователен. Но сексът с него беше мъчителен. Първият път след пъшкане и бързане, като свърши, каза:

– Наистина си селска камила, как може да си девствена на двадесет и седем години!

После стана от леглото, взе душ и се облече за излизане. Взе безцеремонно пари от портмонето ѝ, тръшна входната врата след себе си. Надя лежеше в чаршафите и се питаше какво ѝ има.

Когато сподели, че се е омъжила, майка ѝ настоя да го заведе на село на гости. За Великден отидоха. Лъчезар се напи, но се държа хубаво.

Добре, че бяха родителите ѝ, че ги поддържаха с храна и алкохол, защото заплатата ѝ на началник цех, макар и прилична, не би могла да стигне за бохемския начин на живот на съпруга ѝ.

 

При неговите родители, в къщата в стар викториански стил, отидоха чак след една година. За празненството на Коледа. Брат му и жена му от София бяха пристигнали. Надежда беше висока, слаба, представителна млада жена. Тясната черна рокля и перлените обици и колие ѝ стояха великолепно. Съпругата на брат му беше пълничка и ниска, с някаква пъстра рокля с дантели. Още като влязоха, по-големият брат на Лъчезар рече:

– Едра жена за парад, дребна жена за креват! – и се изкиска.

Майка им възклицаваше, че щом има снахи, ще чака наследници на прочутия търговски род.

Тя през цялото време мълчеше. Когато се прибраха, Лъчо ѝ се нахвърли още от вратата, сякаш искаше да докаже на брат си, че и неговата жена става за леглото.

Надя забременя на тридесет години. Роди едро момче. Кръстиха го Веселин, на баща ѝ.

 

Директорът на фабриката се пенсионира и всички очакваха, че ще назначат нея. Но партийният секретар на предприятието с голямо неудобство ѝ обясни:

– Аз исках да те поканя да станеш член на Партията, ама с такъв съпруг, произхождащ от едрата буржоазия, няма как. А безпартиен директор и то жена…

Назначиха някакъв партиен функционер.

 

Всичко се обърна с хастара нагоре след ноемврийския преврат. Преходът към демокрация беше мъчителен. Първо шивашката фабрика мина през работническа приватизация, след това през фалит, накрая я купи гръцка фирма.

Но Лъчезар се чувстваше превъзходно. Повтаряше:

– Вече нещата си дойдоха на мястото! Притежавам голяма къща в центъра, струва милиони.

Но не дочака милионите. Почина от цироза. Брат му наследи всичко. Родителите му преписаха къщата си на него.

 

Днес Надя навършваше седемдесет и пет години. Беше сама в квартирата, в която преживя дните си.

Отгледа сина си в борба със съдбата. Изучи го, възпита го, стана достоен човек. Веселин замина за САЩ и се устрои там. Там се родиха внуците ѝ. Като малки идваха на гости, но сега вече бяха студенти и синът ѝ изнемогваше да ги поддържа. Тя не можа да събере пари, за да отиде да ги види.

Един по един си заминаха от този свят родителите ѝ. Миналият месец почина приятелката ѝ. Сестра ѝ живееше в Испания.

Днес празнуваше юбилей. Лежеше на оправеното легло и си спомняше. Беше благодарна, имаше чудесно детство. Омъжи се за мъжа, в когото беше влюбена. Синът ѝ стана почтен и способен гражданин на планетата. Тя беше уважаван машинен инженер. Но се оказа, че гръцката фирма не е плащала осигуровки и пенсията ѝ беше минимална. А от много работа, коленете ѝ не държаха. Нужни бяха хиляди левове за нови стави. А тя едва плащаше наема, караше почти само на кисело мляко. Откъде пари за доктори. Като разговаря днес сутринта със сина си по Скайп по повод рождения ден – искаше да ѝ честити, тя седеше пред стария компютър без да мърда, за да не разбере, че майка му вече не може да върви. Не искаше да го кара да праща пари. Беше живяла достойно, достойно щеше да умре.

Надя посегна към нощното шкафче, вдигна с изкривените си от ревматизъм пръсти чашата с водата, после изсипа шишенцето с приспивателните в устата си и преглътна.

Зачака смъртта.

 

stanapostol

Стана Пръвчева Апостолова е родена на 4 август 1951 г. в град Ямбол. Завършва Немска езикова гимназия – Бургас, магистърска степен електроника в ТУ – София, педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“. По-късно придобива две следдипломни квалификации – по икономика и по информатика и информационни технологии. Работила е като проектант и учител по електроника. Живее и пише в Бургас. Псевдоними: Мария Байчева и Мери Апос.