Първият есенен ден

Първият есенен ден

СТАНА АПОСТОЛОВА

„Имам една професия, една жена, една земя“

 

Утрото на първия есенен ден беше топло и светло. Слънцето се криеше зад млечно-сивите конски глави на облаците, хванати в юздите на сияйни слънчеви лъчи, дъхащи от огромните си ноздри дрезгавина над морето.

Иван Гюзелев седеше на една от наредените в редица дървени маси край красив парапет, който сякаш делеше брега от откритата тераса на ресторанта. Когато проектираха първата част на хотелския комплекс, специално търсеха тази илюзия с жена си. Тогава той вече беше взел под аренда петдесет хиляди декара добруджанска земя и я обработваше с купената с европейски пари техника. Неговата съпруга не само го подкрепяше във всичките му начинания, не само бдеше като орлица над децата им, но винаги изглеждаше страхотно, сякаш излязла от корица на модно списание. Без нейния кураж, той не би се осмелил да вземе огромен заем от банката, за да започне арендаторска дейност. А хотелският комплекс беше изцяло нейна идея. Когато вече се видяха с пари, Ваня седна през една топла септемврийска вечер при него на масата в двора на село, бутна на една страна тефтерите, в които той пресмяташе добивите и рече:

– Имаме две деца, момиче и момче, синът ни ще продължи да обработва земята като тебе, но за дъщеря ни трябва да помислим.

– Ще ни доведе зет, ще включим и него в зърнодобива. Ваня, не е ли малко рано да делим децата си? – Иван гледаше жена си с поглед, предназначен единствено за нея.

Съпругата му също се казваше Иванка, но я наричаха Ваня.

– Синът ни следва агрономство в Пловдив, скоро ще те отмени. Но щерка ни тази година е абитуриентка, а още не е решила какво иска да учи по-нататък. Смятам да я накараме да запише туризъм във Варна. И да построим хотел, докато тя следва.

Ваня го гледаше обезкуражаващо с топлите си черни очи.

– Аз съм агроном, нищо не разбирам от туризъм. Ти също не си се занимавала. Остави дъщеря ни сама да избере професията си.

– Братовчед ми продава нивите си край морето. Обадих му се, че ще ги купим. Ще ги вкараме в регулация и ще построим хотелски комплекс.

Ваня беше от село Крапец. Райско кътче край Черно море, с километричен девствен плаж, стигащ чак до езерата.

– Колко иска? – у него се събуди предприемачът.

– На зор е, ще продаде на половин цена – и жена му си я биваше.

 

Минаха доста години от този разговор, от това единствено решение, взето без всякакво предварително обмисляне от негова страна. Днес беше двадесет и втори септември, неговият рожден ден, първият есенен ден и юбилей на всичкото отгоре. Навършваше седемдесет и пет.

Дъщеря му стана управител на хотелския комплекс, справяше се чудесно. Той миналата година раздели земята между сина си и зет си. На себе си остави само десет хиляди декара. Знаеше, че докато умре, ще бъде земевладелец.

Усмихна се и отпи от кафето. Каква глупава дума – земевладелец. Земята не може да се овладява, тя владее човека! Като морето! Той пак се загледа към морската шир и към хоризонта. Почувства се щастлив и благословен.

Чу стъпки зад себе си. Вече нямаше почиващи, предният ден бяха си тръгнали последните. Помисли, че е Ваня. Тя искаше да си поспи до по-късно, че днес за неговия празник очакваха много гости, а нещо я боляха краката напоследък.

Но беше дъщеря му:

– Тате, исках да разговаряме, преди да пристигнат другите – тя седна срещу него.

– Разбирам, ти няма ли да пиеш кафе?

– Ще ми донесат, разпоредила съм – в тона й личеше самочувствието и властната натура на човек, работил само като управляващ.

– Значи заедно ще наблюдаваме изгрева.

Дъщеря му хвърли един поглед на панорамата и каза:

– Чужденците мрат за морски изглед. Затова съм пуснала стаите на изток с пет евро по-скъпи.

Иван Гюзелев беше свикнал на голямо уважение в семейството. Затова очакваше от дъщеря си поздравления за рождения ден, целувка, а тя май беше забравила. Не, не беше това, щом очакваше пристигането на гостите. Просто отлагаше поздравленията за после.

– Малкият Иван ще дойде ли? – единственият син на дъщеря му, беше кръстен на него.

– Не, няма да може да присъства. Участва в ученически пленер. Мони ходил с колата да го вземе, но учителката не го пуснала. Вие с мама нали ще останете в хотела до края на септември? Ще се видите.

Един сервитьор донесе кафето на шефката си. Младата жена отвори малката пластмасова кутийка със сметана, изсипа я в чашката и взе да бърка. Баща й я наблюдаваше. Двамата си приличаха много, синеоки и руси.

– Тате, Мони иска да засади лавандула на своите ниви.

– Този разговор сме го водили, Бенджи! – дъщеря му се казваше Албена, но от малка я наричаха Бенджи.

– Тате, каква е ползата, че моят мъж има толкова много земя за обработване, когато ти дирижираш какво да сее. Зърнопроизводителите работят на чиста загуба. Каква е файдата, че се изкарват по петстотин килограма жито от декар, като цената е толкова ниска. В Румъния направиха нулева ставка за зърното и сега на Констанца товарят само румънско жито.

– Бенджи, ти на баща си ли обясняваш тези неща! България стана първа по производство на лавандула. Ако Мони сега започне, ще му трябват четири пет години да засади достатъчно площи, за да изкара печалба. Трябва да се изплаща рента за земята през това време. Нямаме опит в отглеждането на такава култура. Нашата земя храни народа, тя е за пшеница и царевица!

– Тате, разбери, Мони иска да се докаже! Да направи свой бизнес!

– Бенджи, разделих земята по равно между батко ти и мъжа ти. А ти си управител на двата хотелски комплекса. Вашето семейство е облагодетелствано, какво иска още мъжът ти?

– Аз съм само една управителка тука. Хотелите са ваша собственост, на тебе и на мама! А фирмата на Мони има пет хиляди декара собствена земя, другото е под аренда! Не е разделена по равно земята! Може да има по двайсет хиляди декара на двамата, но брат ми има седем хиляди негови собствени.

– Пет хиляди декара малко ли са? – ясносиньото в очите му беше изчезнало.

Възрастният арендатор изглеждаше огорчен и състарен.

– Тате, моето семейство ще мине на лавандула. Печалбата от нея е три пъти повече от тази в зърнопроизводството. Аз ще напусна тук работата. Намерете си управител! Ще помагам за разсаждане на резници от лавандула.

– Това ще бъде най-голямата грешка в живота ти!

– Не можеш да ни спреш! Нито цял живот да ни казваш какво да правим!

Дъщеря му стана рязко и тръгна към закритата част на ресторанта. Беше стиснала ядно устни и цялата й фигура излъчваше решимост.

Двамата със зетя живееха в просторен апартамент във Варна. Но през лятото Бенджи спеше в хотела, а зет му в Генерал Тошево, в къщата на родителите си. Гюзелеви, баща и син живееха на село.

– Аз тази сутрин няма да пия кафе. Май имам кръвно – не беше усетил жена си да идва.

– Да поръчам ли две чаши мляко? – Иван се надигна.

– Не ставай, аз съм казала да ни донесат закуска. Какво има, не си в настроение? Като ти поднесох подаръка в леглото, беше много щастлив? – Ваня го познаваше, знаеше всяко негово изражение и какво означава.

– Дъщеря ти и зет ти искат да сеят лавандула.

– Знам, снощи като пристигнахме още, тя сподели с мене. Но не допусках, че точно на рождения ти ден, ще отвори въпроса.

– Искала да напусне работата в хотела и да се заеме с отглеждането но разсад за лавандула.

– Това го чувам за първи път! Какви са тези глупости? Тя е разумно момиче, но зет ни е в състояние да я накара да загуби почвата под краката си.

– В такива моменти съжалявам, че им прехвърлих земята. Трябваше да я работят, но да е на наше име, като хотелите.

– Спри да се кахъриш! Да си чукат главите, като нямат ум! Ние сме с чиста съвест, нали така? Дай да се порадваме на първия есенен ден! – Ваня се загледа към морето. – Като малка мислех, че няма да мога да живея без да виждам морето всеки ден! А се преместих в твоето село, посред полята.

– Искаш ли да дойдем тук да живеем целогодишно?

– Искам, но ти не можеш без нивите и полската работа!

 

Към обяд пристигна семейството на сина им. Той имаше две дъщери и все се шегуваше с жена си, че трябва да опитат още веднъж за момче. Зетят пристигна по тъмно, без внука Иван. Изобщо не пи, хапна малко и след официалната част си тръгна за Варна с колата. Бенджи сновеше нагоре надолу, правеше ядливи забележки на персонала, отговорен за провеждане на тържеството и не разговаряше с никого от роднините си. Добре, че бяха внучките му, които през цялото време го прегръщаха, целуваха и сядаха на коленете му, че Иван доби настроение. Момичетата бяха ученички в елитна гимназия в Добрич, учеха се отлично и радваха сърцето на стария агроном. Винаги го молеха за едно и също:

– Дядо, молим те, кажи девиза! – после се обръщаха към другите и почваха да призовават: – Тишина! Дядо ще си каже девиза.

Иван изчака гостите да се умълчат и както редовно правеше в такива случаи на висок глас изрече:

– Имам една професия, една жена, една земя.

 

На другия ден Иван Гюзелев стана рано както винаги, излезе да посрещне изгрева и реши да се разходи край морето. Като се прибра, свари жена си да плаче в леглото. Бенджи беше се скарала с майка си още в зори и след това заминала с колата си за Варна.

– Недей да плачеш, ще вдигнеш кръвно, вече не сме в първа младост.

– Постави ми ултиматум, или приписвам моята част от хотелите на нея, или напуска веднага.

– Ти какво й отговори?

– Нищо, разплаках се, а тя взе да ме обижда, че само на хартия се водя собственик, а ти командваш всички.

– Хайде да се разходим край морето, да се успокоиш!

– Болят ме краката, снощи едва издържах до края. Добре, че гостите си тръгнаха, не останаха с преспиване.

– Тогава ще ти поръчам закуска в леглото, но не искам да плачеш повече.

 

Той излезе от стаята на първия етаж, мина край басейна, влезе в ресторанта да поръча закуска на жена си, след това проведе телефонен разговор до парапета край морето. Към обяд с черен джип Мерцедес пристигнаха двама мъже в скъпи костюми. Ваня дойде при тях и седнаха да пият кафе. Единият беше адвокат, а другият купувач. Отдавна желаеше да закупи хотелските комплекси в Крапец. Съгласуваха предварителния договор и го подписаха. След няколко часа тръгнаха за Шабла. Иван и Ваня в техния Мерцедес – лека кола в цвят сив металик, а купувачът с адвоката – в черния джип. Отиваха да изповядат сделката пред нотариус.

Вечерта дъщеря им Албена се прибра от Варна. Завари ги в ресторанта да вечерят. Без да се съобразява, че хората от персонала чуват, започна:

– Мони ме заплаши, че ако не се съгласите да ни подсигурите, ще се разведе с мене!

– Ами разведете се! Това си е ваша работа – говореше баща й.

– Аз дойдох да си прибера багажа, търсете си управител!

– Правилно, вече не си управител. Днес пуснахме предизвестия на всички служители от персонала на двата хотела. Продадохме ги. Новите собственици ще се погрижат.

– Какво, добре ли чух? Продадохте хотелите ми?

– Те не са твои хотели, Албена! – баща й само когато е ядосан я наричаше с пълното й име. – Ти си само наемна работна сила, макар и управител. Предизвестието за освобождаване от работа го оставихме в стаята ти, на масичката.

Дъщеря им загуби дар слово, огледа се. Барманът и сервитьорката не я поглеждаха. Чу, че хлопна вратата на ресторанта. Обърна се. Родителите й бяха излезли от заведението. Хукна след тях.

Видя как Мерцедеса на баща й напуска осветения открит паркинг.

 

 

 

 

 

 

 

stanapostol

Стана Пръвчева Апостолова е родена на 4 август 1951 г. в град Ямбол. Завършва Немска езикова гимназия – Бургас, магистърска степен електроника в ТУ – София, педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“. По-късно придобива две следдипломни квалификации – по икономика и по информатика и информационни технологии. Работила е като проектант и учител по електроника. Живее и пише в Бургас. Псевдоними: Мария Байчева и Мери Апос.