Стана Апостолова отговаря на въпроси от читатели

– Какво ви вдъхнови да започнете да пишете? Колко време пишете?

 

Аз пиша откакто започнах да чета книги на около петгодишна възраст. Но избрах друга професия и следвах друг професионален път. Дълбоко у мене зрееше решението да изпълня призванието си. Точно в месеца, когато навърших петдесет години се роди моята внучка. Още същият ден започнах да пиша първия си роман. Пиша вече осемнадесет години.

 

– Кои според вас са най-важните елементи на доброто писане?

 

Аз не смятам, че има някаква константа, наречена “добро писане”. Има автори, които прекалено много обясняват, но се четат от милиони читатели, има интелектуалци с много сложен изказ и също се четат по целия свят. За мене е важно да имаш какво да кажеш и да го направиш така, че да спечелиш читателската аудитория.

 

– Писането може да бъде емоционално изтощително и стресиращо занимание. Някакви съвети за амбициозни писатели?

 

Аз имам доста приятели писатели, които са убедени, че са се разболяли от определени болести заради писане часове наред. Стремежът да пресъздадеш историята, която е в главата ти така, че да те удовлетвори е обсебващо занимание. Съветите ми към амбициозните писатели са същите както към амбициозните програмисти, дизайнери и прочие професионалисти, които работят с компютър – на всеки час да стават и да си намират занимание за пет минути.

 

– Ако можете да кажете на по-младата си личност нещо за писането, какво ще бъде то?

 

Като млада писах от време на време стихове, разкази, сценарии и ги показвах на различни авторитети, които в интерес на истината винаги са изказвали одобрение, но никой не ме подкрепи. Тук там в някое вестниче публикуваха стихове и толкова. Тогава се пишеше на пишеща машина, още я пазя. А не съм запазила нищо от написаното. Бих казала на младата си личност, че никога не можем да повторим това, което сме създали веднъж.

 

– Как публикуването на първата ви книга промени процеса на писане?

 

Първия си роман “създадох” изцяло в главата си и след това отидох на вилата в Странджа и за десетина дни я написах. Ръкописно. Печатах я вечер след работа на компютър. Много хубави спомени имам от процеса на създаване на книжното тяло. Но книгоразпространението в България е невъобразимо. До ден днешен не мога да проумея законите – търговски, политически, етични, по които се развива. Това ми се отрази и вече работя по съвсем друг начин. Когато имам идея сядам и пиша. Героите сами действат. Издавам в бутикови тиражи книжни формати. Благославям технологиите, които позволяват създаването на електронни книги.

 

– Как изглежда литературният успех за вас?

 

Когато след десет години прочета книгата си, да ми хареса като читател. Аз съм изчела хиляди книги и те са ми донесли много. Никога не съм се съобразявала с известността на автора. Аз пиша за тези читатели, които имат необходимост от моите книги.

 

– Какво е най-трудното при описването на герои от противоположния пол?

 

При описването на всички герои е трудно да ги опишеш такива, каквито ги виждаш в представата си. Опитът и личните преживявания помагат, но в крайна сметка аз се занимавам с фикция, където измисленото преобладава.

 

– Коя е най-трудната част от вашия артистичен процес?

 

Най-трудната част е редактирането и корекциите на текста. Като завърша книгата нямам желание повече да се занимавам с текста. А преди да го изпратя на редактор, трябва сама да си го преработя, нали?

 

– От какво бихте се отказали, за да станете по-добър писател?

 

От нищо. Мразя жертвоприношения и заричания. Но ако става въпрос за обикновен професионализъм, то тогава е друго нещо. Всеки ден пиша, ако съм започнала нов проект. Ако не работя по нов текст, тогава наваксвам и чета. Киндълът и телефонът ми са все около мене.

 

– Четете ли критиките за книгите си? Как се справяте с лошите или добрите?

 

Когато са написани почтено и доброжелателно, дори отрицателните анализи ме радват – уважавам чуждото мнение. Но когато са злостни и недобросъвестни, ме отвращават. Тогава се чувствам задължена да браня книгата си, защото тя ми е рожба и не желая да я умъртвяват хора с нечистоплътни души.

 

– Изпитвали ли сте някога „Блокиране на писателя“? Всички съвети, които искате да споделите, за да преодоляването на такова състояние?

 

Да, изпитвала съм. Тогава изоставям текста и започвам нещо друго. След време се връщам отново към книгата, в която съм зациклила. Имам все още няколко такива текста. В блокирането няма нищо страшно ако не работиш по поръчка. Аз имам привилегията да се занимавам през цялото си свободно време с писане на това, което ми се пише.

 

– Какво е вашето мнение за значението на хубавата корица и удачното заглавие?

 

Те имат голямо значение за професионалните писатели, които хранят семействата си с писане на книги. Аз не съм в тази категория и затова при създаване на корица и уточняване на заглавие не се съобразявам с това, което продава книгата. Стремя се да са хубави и нитригуващи, но не винаги се получава.

 

– Включвали ли сте някога във вашите романи нещо, което ви се е случило в реалния живот?

 

Да, но всички мои герои са измислени. Нямам прототипи. По-скоро интериорът и екстериорът са често такива, каквито съм ги виждала или където съм била. Имам няколко разказа с действителни случки, но героите са други. От първо лице пиша за други герои. Стремя се от мое име да няма нищо в текстовете ми. Аз да съм само разказвачът.

 

– Когато сте били млади, виждали ли сте някога писането като професия за кариера или за пълно работно време?

 

Не, не съм се виждала. В една тоталитарна социална система се виждах само като инженер, защото техниката при всички политически режими си е една и съща. Литературата обслужваше доктрината. Мене не ме бива за това.

 

– Какво е това нещо, което според вас обикновено читателите не знаят за вашия конкретен жанр?

 

Аз пиша в различни жанрове. Обикновено читателите не знаят, че криминалните си романи ги подписвам с псевдонима Мери Апос, историческите и детските с псевдонима Мария Байчева. Оказва се, че псевдонимите объркват моите читатели и напоследък се чудя дали да се откажа от подписването с псевдоним.

 

– Как се чувствате, когато хората ви разпознават публично и оценяват вашата работа?

 

Неловко, чувствам се неловко. Но не ми влияе. Книгите си имат свой живот, свои читатели. Аз самата съм ангажирана само с това, което пиша в момента, само с родилните мъки, така че колкото и хубаво да се изказват хората за големите ми деца, не ми облекчават живота.

 

– Как смятате, че вашият стил на писане се е променил през годините?

 

Аз не мога да забележа промяна в стила на писане. Но човек непрекъснато се променя. Винаги се учудва на промяната и трудно я забелязва, когато е процес.

 

– Каква е вашата работна програма, когато пишете?

 

Нямам стриктна програма. Пиша всеки ден и ако усредня часовете, вероятно са по четири часа дневно.

 

– Ако имате избор да пренапишете някоя от книгите си, коя ще бъде и защо?

 

Ако пренапиша някоя своя книга, тя ще бъде друга, а не същата. Изкушена съм от пренаписване, когато издавам второ издание на първа книга от поредица, защото втората (третата) книга е развила героите, но не го правя. Не е честно към читателите и феновете на книгата.

 

– Коя е тази мечта цел, която искате да постигнете, преди да умрете?

 

Има още много паралелни светове в главата ми и бих искала да имам време да ги опиша.

 

– Като се има предвид възможността да живеете отново живота си, какво бихте променили за себе си?

 

У себе си бих променила много неща. Но за личния си живот не обичам да говоря. А относно литературата и писането бих се потрудила повече за реклама на книгите си. Сега не ми достига енергия за това.