Малък бунт

 

Малък бунт

разказ

 

Стана Апостолова

 

Аз съм в момента чернокос, с леко начупена, вълниста коса, с черен мустак, сливащ се с гъста, къдрава, черна брада. Среден на ръст. Походката ми е леко прегърбена, за да се възприемат моите метър и осемдесет като среден ръст, защото за ширините на южните Балкани, съм висок мъж. Нямам още трийсет години, но освен временната черна боя за космите, съм използвал и специален руж, за да състаря лицето си. Изглеждам към четиридесетте. Вече втори ден пътувам към Солун от Драч, столицата на Албания. Много харесвам Адриатическо море. Но за съжаление бях там за среща със свръзката си. Новата задача не ми хареса. Трябва да създам малък бунт в Солун, за да може военните кораби на кралица Виктория да блокират града. Трудна работа.

Аз говоря гръцки като грък, в момента съм такъв – бял мъж, черноок; владея турски като турчин, в това си амплоа съм светлокестеняв; руски като руснак – тогава съм рус, с подвити мустаци. Справям се и с френския и немския, а точно английски не зная. Но съм английски шпионин. Българин по народност. Хванаха ме натясно на един кораб, или трябваше да се съглася, или щеше да нахраня рибите. Засега се справям.

Научих се, да си отварям очите, дори когато дремя с прихлупени клепачи в купето на влака. Вече сме близо, има около петдесет километра до Солун. Спираме на гара Карасуле, на български Ругуновец. Градчето е на левия бряг на река Вардар.

«Морен сокол пие вода на Вардаро…» почвам да си тананикам наум. Най-трудно ми е да не пея на майчиния си език. Свикнах да го правя в главата си. Суматоха на перона разваля замечтаното ми настроение. Три заптиета конвоират завита във фередже жена, която се дърпа, но я качват на влака. Аз ставам и уж случайно се сблъсквам с групата. Това е момиче на около шестнадесет години, българка от Богданци, която се мъчи да намери подкрепа, защото я отвличат против волята й, за да бъде потурчена за ханъма на тахсилдарина от този край Емин ефенди. Никой не се намесва, пътниците с право се страхуват. Аз се разхождам из влака, намирам един чиновник от железниците и му давам съвет да слезе на съседната спирка и да се обади на американския консул в Солун.

– Хадзилазару се казва, разкажи, че девойчето ще бъде свалено на гарата в Солун, да дойдат да го спасяват – говоря съвсем тихо, наоколо не чуват думите ми, но чиновникът се изчервява целия, разбрал за похищението.

Познавам синовете на Иван Хаджилазаров. Периклис Хадзилазару е големият. Навремето търгувах със зърно с тях, те са богати търговци. Смятат се за гърци, какво да се прави, трябва да се оцелява. Но са религиозни православни християни.

Пристигаме на гара Солун.

Над сто души начело с консула чакат хубавата Стефанка – разбрах, че така се казва девойчето, пък и като му дръпнаха фереджето се видя, че е голяма красавица. Суматоха, спасяват я. След като се убеждавам, че файтонът с готвената за кадъна и консулът се отдалечават достатъчно, влизам в действие. Заптиетата ръкомахат, заплашват, но са объркани.

– Защо стоите, чоджум – викам аз свойски на единия. – Отивайте при кадията и ходжите, да съберат хора пред конака на вилаетското управление. Валията е длъжен да вземе българката и да я предаде, за да бъде официално потурчена! Ако тахсилдаринът Емин ефенди не си получи отвлеченото девойче за кадъна, не ми се мисли какво ви чака.

Думите ми хващат дикиш. Аз се мятам на един файтон и заминавам в хотела, където отсядам като грък.

На другия ден рано, рано отивам пред конака. Там вече има няколко хиляди правоверни. Сега съм турчин, мюсюлманин. Започвам да викам да бъде отмъстено на гяурите, обидили правата вяра и погазили честта на мюсюлманите, и призовавам ако валията не принуди консула да върнат българката, да тръгнем и да я отнемем насила. Но тълпата не може да бъде направлявана. Някой по-гласовит от мене реве да се отправим към Саатлъ джамия. Докато стигнем, вече има стотици въоръжени мъже сред бунтуващите се. Кой да знае, че развълнувани, консулите на Франция и Германия ще се появят в устата на вълка. Като ги виждам да пристигат, няма какво да направя. Свикналите да колят гяурите с векове, завличат в джамията немския консул сър Хенри Абът, заедно с френския консул Жул Мулен, познавам ги, достойни мъже. Едва успявам да вляза в претъпканата джамия. Валията (управителят) на Солун е вътре, той също се мъчи да надвика тълпата, но уви, безуспешно. Само гледаме как съсичат със саби консулите и влачат навън окървавените им тела…

Градът е потопен в смут. На висока цена. Моята задача е изпълнена. Предизвикан е малък бунт. Скоро ескадрите на великите сили застават на рейд пред Солун.

През кървавия месец май на 1876 година на Балканите бяха преследвани българските въстаници, но всъщност в Солун произшествието с хубавата Стефанка доведе до големия международен отклик, повлякъл след себе си катастрофални последици за султанската власт в Турция.

 

Отново съм в Драч. Срещам се с моята свръзка Хасан. Аз съм Али. Имената са ни измислени. Ние се стремим колкото се може по-малко да знаем един за друг. Срещата ни е край брега. Но и двамата не можем да се насладим на гледката.

– От центъра не са доволни, макар че отчитат успешно изпълнение на задачата ти. Но целта да се отвлече вниманието на европейската общественост от въстанията в Босна и Херцеговина и Априлското въстание в България не е постигната. Напротив, резултатът е с обратен ефект. Франция и Германия не могат да отминат убийството на консулите си.

Аз само вдигам рамене. Каквото се искаше от мене го сторих. Английският флот е в Средиземно море. Моята свръзка продължава:

– Новата ти мисия е спусната от най-горно място. Трябва да убиеш султан Абдул Азис, но така, че да изглежда самоубийство.

В погледа му чета: «Съжалявам аркадаш, все ние излизаме виновни, че са се объркали плановете на господарите, този път те пращат на сигурна смърт…»

– Има ли по-точни указания, да не стане пак така, че да им наруша рахатлъка?

– Не, единственото изискване е да стане до месец.

Аз вдигам два пръста до челото и тръгвам.

 

Познавам Мидхат паша още като везир на Дунавския вилает с главен град Русчук. Ако той е султан, Османската империя няма да се разпада така стремглаво. Този човек, родом от Русчук, още от малък е разбрал, че даалиите грабят и вилнеят в Румелия, но това освобождава раята от непосилните данъци и България отдавна е почти независима територия. Българите са напредничави хора, търговията и просвещението разцъфтяват. Но и беззаконието също… той успя да се справи с разбойничеството. Построи железници, проходи, включи български чорбаджии във вилаетските съвети. Имаше идея да обедини турските и българските училища в едно. Хитро и пагубно за нас, българите. Добре, че го засилиха към Сирия. Големи са властовите борби покрай Голямата порта.

А със Сюлейман Хюсни съм приятел отдавна. Баща му е еничарски ага от френски произход. Запознах се с него през 1873 г., когато беше произведен от бинбаши (майор), венно звание получено след потушаване на въстанието в Черна гора, в миралай (полковник). Чакаше да стане бей. Той беше тогава директор и преподавател по литература във Военното училище в Цариград. Реформира го по европейски образец. Аз изпълнявах една от деликатните си шпионски задачи. По акцента го хванах, че разбира български език. Май баба му беше българка. За него най-ужасното нещо беше да се разбере, че има български корени. А аз бях първият човек, който го злепостави, но запази тайната. Чувах, че вече се е издигнал до паша-мирлива (бригаден генерал).

Сега точно Мидхат паша и Сюлейман паша са точните хора, които ми трябват за новата задача.

Пристигам в Цариград бързо. Толкова много съм кръстосвал Балканите, че вече се чувствам като пътешественик. Нямам време да отсядам в хан. Веднага се отправям към Голямата порта. Ако имам някакъв безспорен талант, това е рушветчийството. А като шпионин разполагам с много жълтици. Подкупвам когото трябва и скоро разбирам къде мога да намеря Мидхат паша и Сюлейман паша. Няма да ви обяснявам как се срещам с пашите, на чаршия, в тесен сокак или в шербет кафене, защото срещите са тайни. Един шпионин не издава своите мурафети. Но обяснявам и на двамата, поотделно, без да подозират че не са единствените избрани, че лично лорд Дизраели ме е изпратил с поръчката да детронират султан Абдул Азис и да го премахнат веднага след това. Само ще споделя, че водя разговора дотогава, докато виждам в очите на събеседника си, че ми е повярвал.

След срещите започвам да си живея на широка нога в прочутия град по тези ширини. Спокоен съм, че двама от най-умните хора с властови позиции при Голямата порта ще се задействат.

 

На 30 май свалиха Абдул Азис.В детронирането му участваха Сюлейман паша и Мидхат паша. Сюлейман беше повишен в звание ферик паша (дивизионен генерал). Съвсем скоро след това се разчу за кончината на сваления от власт доскорошен владетел на империята. Слуховете сред населението бяха разнообразни – преобладаваха тези за самоубийство. Но също така имаше упорит слух, че лично Мидхат паша го е съсякал със сабята си. Наследи го лудият му брат за кратко и след това султан стана Абдул Хамид II. Първоначално велик везир беше Мехмед Рушди паша, след това на поста беше назначен Мидхат паша.

Натоварен съм през цялото време на предварителната конференция на Великите сили да проучвам общественото мнение в Цариград. Според лорд Дизраели е по-правилно да се казва „обществена емоция”. Въобще масите от хора според него се движат от силни чувства предавани и усилвани от създаването на митове. Евреинът Бенжамин Дизраели е силният на деня в Англия за момента. Той беше показал твърде много омраза и високомерие спрямо българския народ в дебата си с Уйлям Гладстон в парламента. Аз съм едно тайно колелце в огромния, задвижван от него механизъм на подпомагане на Османската империя. Но за разлика от него зная, че тази империя си е изживяла дните. Според указанията на новата ми свръзка в столицата на Турция, трябва да се провали Цариградската конференция по босненския и българския въпроси още в началото. Лордовете Солзбъри и Елиът имат такава задача, а аз (и сигурно още други като мене,) имам задължението да помагам и да нося “пламъци” – така наричаме писмата, които след прочитане веднага се изгарят. Слугите на кралица Виктория имат повратливата и лукава подкрепа на Австро-Унгарската империя. Франция и Германия също се придържат към английските позиции, но не могат да забравят зверското убийство на техните консули в Солун. Граф Игнатиев, противно на очакванията е напълно сговорчив и се съгласява с всичко, което предлага лорд Солзбъри. Накрая се споразумяват за даване на автономия на две вертикално разделени български територии, но никакъв излаз на Егейско море, а на Черно море само при Варна. На всички става ясно, че Русия не е готова за война. Но се оказва, че Англия не желае да се даде автономия на българите, дори и по този унизителен начин. Мидхат паша е последния силен коз в ръкава на Дизраели. На 23 декември, когато се открива официално Цариградската конференция с включването на турската страна, Сафет паша прогласява: „Великия акт на промяна на 600-годишната форма на управление на империята е факт. Негово величество султанът ощастливи империята с конституция.” Оттук нататък става ясно, че Турция ще увърта докато може и накрая ще откаже да се подчини на решенията на великите сили.

Но аз не оставам в столицата на Османската империя докато Мидхат паша откаже на 18 януари всевъзможни преговори по-нататък. Още на 24-ти декември получавам нова задача и потеглям с Ориент експрес към Виена.

 

Най-после съм без грим. Рус, с подвити нагоре мустаци. Няма нужда да крия ясносините си очи. Но отдавна не съм говорил руски, затова съм много общителен във влака и непрекъснато го опреснявам. До Виена не попадам на пътник, който говори на руски, така че това е само по себе си особено упражнение. Нещо като непрестанни монолози. Но в столицата на Австро-Унгария ще ме чака руснак – моята нова свръзка. Не зная каква ще е новата ми мисия, но се досещам. Русия ще се види принудена да обяви война на Турция и аз ще трябва да участвам в нея, за да шпионирам бойните действия.

Оказва се, че задачата ми ще е много по-трудна, отколкото очаквах. В Кишинев вече е сформирано българско опълчение. Аз трябва да се внедря във войската като доброволец – военен кореспондент и не само да предавам сведения на английската корона, но и активно да създавам конфликти и неразбирателства между българи и руси.

На 12.04.1877 г. руският император Александър ІІ обяви война на Турция на два фронта – Кавказки и Дунавски. В Дунавската армия се включи Българското опълчение, нараснало от шест на дванадесет дружини с около десет хиляди души състав, със собствено знаме, наречено Самарско и под командването на генерал Столетов. Предният отряд на освободителната армия с численост дванадесет хиляди души, начело с генерал Гурко беше насочена за Търново, Балкана, Пловдив и Одрин. Тук беше Българското опълчение.

Първата и най-опасна част от моето внедряване минава успешно. Никой от командващите не подлага на съмнение моята самоличност. Аз, Михаил Вадимов, военен кореспондент на неизвестна провинциална газета, съм зачислен към една рота и съм изтипосан на площада на Плоещ, защото днес, 29 април 1877 година, генерал Столетов официозно и тържествено ще поеме командването на опълчението. Очаква се, че ще пиша приповдигната дописка за събитието. Вече съм се сприятелил с руските войници, офицерите се отнасят към мене снизходително, защото пея много честушки и танцувам добре казачок. След тържеството, голямото въодушевление от появата на Генерала на българите, наперено яздещ своя кон, все още не стихва. Никой не обръща внимание, какво пиша аз на коляно, нито след това в града някой се интересува къде точно пращам големия плик с “дописката”. А аз три пъти изгарям написаното, за да си го харесам и да не объркам нещо. Зная, че не съм единственият източник на информация и затова проявявам цялата демагогия на която съм способен.

«Руските генерали са самонадеяни и по имперски високомерни. Смятат, че войната ще е една разходка до Балкана и ще трае седмици, най-много месец. Изобщо не разчитат на българското опълчение, но е включено по политически причини. Генералът, който отговаря за българите е типичен представител на руската интелигенция. Математик по образование, той се посвещава на служба в името на родината и е готов да умре за демократичните свободи на братята българи. Вярно служи, смел, самомнителен и самоуверен.

По последни данни престолонаследникът ще участва във войната. За главнокомандващ Дунавската армия е назначен Князът Дон Жуан.»

 

В тези донесения до свръзката и оттам по-нагоре съм длъжен да не употребявам имена и да изглежда като клюкарско писмо до братовчед.

След две седмици се сблъсквам на улицата в Плоещ с немски «дописник», който ми предава какво се изисква на следващ етап от мене – да разбера как точно руските войски ще прехвърлят Дунава.

През цялото време биват обстрелвани турските кораби по Дунав, зареждат се мини в реката, създава се впечатление, че преминаването ще е към Русчук. Но аз съм сигурен, че ще стане при Свищов, защото престолонаследникът, който ще води най-многочисления отряд, Русчушкия е на стан в Зимнич. Но всичко това са догадки. А шпионите не докладват догадките си.

Аз също съм в Зимнич и под предлог, че търся материал за статиите си, правя обиколки. Колко велики импровизатори са руските генерали се убеждавам сам при преминаването на голямата река. Става неочаквано и за самия мен. Бързо и успешно хиляди войници, унтерофицери, офицери и кореспонденти доброволци, като моя милост, навлизаме в Свищов. Още преди да съм се разквартировал, бързам да пиша своята «статия».

«Голяма част от войските вече са прехвърлени в град Свищов. По два много бързо и успешно построени понтонни моста. Отначало един генерал, когото вече кръстихме Белия генерал заради коня му, с име като моето, предложи на Кавказката казашка дивизия под негово командване, да се прехвърли с плуване през реката. Експериментираха тридесет и трима доброволци. Спуснаха се с конете си в Дунав. До българския бряг доплуваха само двама – Белият генерал и един казак. След този трагичен цирк на клоуна с пагони, започнаха да строят понтонни мостове. Турски войски наоколо няма. Но богаташите в Свищов не пускат русите в домовете си. Взаимната неприязън е налице. »

Аз изобщо не пиша истината. Населението посреща руските солдати с хляб и сол и съдейства по всякакъв начин. Разбира се има някои чорбаджийски семейства, които се страхуват от възмездие.

Много лесно успявам да внуша на западните кореспонденти, че съществува недоверие. Както и наляво и надясно изразявам възхищението си от героизма на генерал Скобелев, моят “съименник”. По начина, по който подхващат моите идеи и пълнят западните вестници разбирам едно – западняците мразят славяните, считат ги за по-долна категория хора. Амбицирам се да ги хързулна по динената кора на собственото им високомерие.

Когато само за десет дни навлизаме във Велико Търново и княз Николай Николаевич чете своята прокламация към българския народ, аз се изпълвам с надежда, че може би наистина царят освободител ще изпълни своята мисия.

“Офицери, унтер-офицери и солдати на армията на която аз съм водач. Ние ратуваме не за победа, а да защитаваме нашите християнски братя! Да защитаваме християнската вяра! Търпението ни се изчерпа! Ние имаме царската дума и тя е последна, войната е обявена! Напред, нашата кауза е свята! С нами богъ!“

Първите седмици на войната са особено успешни за арамията-освободителка. Но съм наясно, че огромните турски войски превъзхождат по численост и по жестокост руските.

 

След като научавам, че Предният отряд на генерал Гурко провежда настъпление през Хаинбоаз и Шипченския проходи, аз пиша “дописка” до свръзката. Този път си измислям, без да си давам сметка, колко ще съжалявам за това свое шпионско донесение.

«Генералът с авангарда на Първи руски отряд ще минава от юг Балкана. Руските войски са слаби, единствено Девети кавказки драгунски полк представлява опасност. Останалите са опълченци, може лесно да се разбият и да се осигури попълнение за армиите на пашата в Плевен и пашата в североизточна Мизия.»

 

Днес ме чака първото изпитание. За шпионина по време на война всяка грешка завършва с екзекуция. Извикан съм в щабната квартира на капитана от пехотата Куропаткин. Той е обер-офицер за особени поръчения при Великия княз Николай Николаевич. Няколко пъти питам солдатите, които ме конвоират, дали няма грешка, че точно мене викат на толкова високо място.

Алексей Николаевич ме посреща радушно, но дистанцирано, от него лъха на военен талант. По възпитание е дворянин, изряден и красив на външен вид. Не усещам някакво подозрение и се отпускам. Вкарвам в действие широката си белозъба усмивка на русия казак с подвити мустаци, каквато ми е ролята в момента.

– Разбрах, че имаш дар слово и добро образование, затова ще спреш да пишеш за никому неизвестното провинциално вестниче. От днес те зачислявам на пряка служба при мене, ще описваш военните действия и когато имам възможност ще чета записките ти. Смятам да пиша книги след войната.

Като професионален шпионин не показвам никава изненада и това прави голямо впечатление на Куропаткин. Осъзнавам, че не се държа както се очаква от мене. Но толкова съм сюрпризиран от предложението, че в момента забрявам легендата за продължителността и мястото на своето образование. Премалява ми от страх да не ме попита нещо в тази връзка, но се вземам в ръце и заявявам:

– Загубих дар слово, ваше превъзходителство, не зная как да реагирам и какво да кажа.

Топлите очи на моя покровител светват съчувствено. Той разбира объркването, което споделям откровено. В този момент осъзнавам, че външно той прилича досущ на моя вуйчо, кръчмар в Одрин. Започвам една гореща молитва към Богородица наум и неосъзнато се прекръствам.

– Дано да се справя!

– Ще се справиш! Чакам да ми предадеш след два дни описание на посрещането на Великия княз Николай Николаевич във Велико Търново.

В този момент влиза адютантът му, който ще се погрижи за всичко, което ми е необходимо. Започвам да вървя назад и да се кланям. Не помня какъв точно ми е бил руският, дали не си е проличал българският ми акцент.

 

С писмения руски език не съм толкова добър, колкото с говоримия. Но си набелязвам един войник от бедната руска интелигенция, тръгнал от идеални подбуди да се бие за освобождението на поробените южни славяни. Успявам да си издействам да ми стане писар. Аз му диктувам, той пише, чудесно се получава. Голямата еуфория от първите победни седмици на войната преминава. Ловеч е повторно завзет от турската войска. Башибозуци и черкези вилнеят и колят, грабят и изнасилват. Когато предавам написаната чернова на капитан Куропаткин, се опитвам да разговарям с него. Изразявам мнението си, че без Ловеч, Плевен е непревземаем. А той споделя, че Стара Загора и Нова Загора са в пламъци, че турците избиват хиляди българи, а авангардният отряд на генерал Гурко е бил принуден да се оттегли на подстъпите към Шипка.

В началото на август 1977 година, преназначават моят покровител в началник-щаб в отряда на генерал-майор Михаил Скобелев. Белият генерал вече е прочут, за него пишат непрекъснато кореспондентите на големите европейски газети. Това, за което никой не пише, го научавам скоро. Този фукльо Белият генерал Скобелев е много добър слушател и се доверява на военния талант на капитан Куропаткин.

След като генерал Столетов, начело на българските опълченци и генерал Радецки извършват чудеса на Шипка, ние двамата с Алексей Николаевич пишем план за действие при предстоящата повторна атака на Ловеч и той успява да изложи съображенията си на генерал Скобелев.

Ставам свидетел на тридневната битка за Ловеч. Руските войници се хвърлят смело срещу куршумите. Казаците смятат, че истинското сражение се състои в това с вик да се хвърлиш върху турците и да ги сечеш с шашки; който посече повече, той е герой. Но победата естествено се дължи на хвърлянето на голяма военна сила и атаката от две страни, според предварително разработените тактика и стратегия. Аз през цялото време не мога да повярвам, че издигнати генерал-майори изпълняват плана на моя човек.

Аз съм навсякъде и никъде. Но не участвам в боя. Не искам да издавам бойните си способности. Капитан Куропаткин е много храбър, бие се мъжки начело на Специалния отряд и аз през цялото време се моля на Богородица да го запази жив, защото такива хора не бива да умират. В боевете участват много опълченци. Със задоволство установявам колко точни стрелци са нашите юнаци.

Откакто съм доброволец писател при майор Куропаткин, (след боевете в Ловеч го повишиха в чин) аз не пиша повече “дописки” в услуга на английската корона. Напълно убеден съм, че България ще я бъде и руската армия ще надделее.

 

Цели три месеца през есента на 1877 година участвам в борбата за надмощие на руската армия. Водят се множество решителни битки, като тази при Ловеч. Обсадата на Плевен се увенчава с успешен край едва, когато извикват латвиеца, генерала от инженерните войски Едуард Тотлебен.

През целия си живот на съм описвал толкова много битки и боеве, както през тези съдбоносни септември, октомври и декември. Записва ги Ваня. Успявам да му издействам чин на унтерофицер в руската армия, а той е обервиртуоз на писменото руско слово. Разбира се, аз винаги чета написаното преди да го предам на подполковник Куропаткин.

 

В началото на декември се предава Осман паша и Плевен е освободен. Настъпва най-героичното време. Борбата е не само с отслабената Турска армия, но и с ледената зима.

Вече преустановяваме писането и съвместната работа. Разделям се с Ваня и Алексей Николаевич с огромна тъга.

 

Сега съм доброволец към лекарите, благодарение на чието мъжество и себеотрицание от бойното поле се изнасят и спасяват от явна смърт стотици ранени. Зимата е господарка в планината. Има много повече измръзнали, отколкото ранени. Медицинската подкрепа на българите от Габрово е поразителна. Ежедневно спасяваме живота на десетки руски офицери, хиляди руски войници, опълченци, четници от горските чети или бежанци от южнобългарските области. Не познавам по-отдаден на медицината човек от д-р Алекси Христов, открил в Априловската гимназия болнично заведение със стотици легла, обзаведено изцяло със средствата на Габровската община. Девическият манастир е превърнат в болница за офицерския състав. Не само в болниците, а и в десетки габровски къщи са настанени над три хиляди ранени и премръзнали. При минус 20 градуса всеки ден от върха докарват по няколкостотин премръзнали офицери и войници от Шипченския отряд.

Аз вече не съм доброволецът кореспондент и писател Михаил Вадимов. Косата ми е ниско подстригана, а лицето гладко избръснато. Вече съм с истинската си самоличност по рождение. Българинът Добри. Доброволец санитар.

Влизам в стаята на току що докаран ранен руски офицер в Девическия манастир. Една млада монахиня ме води да помогна с превръзката.

Когато виждам полковник Куропаткин в немощно състояние, напълно в безсъзнание, веднага се задействам. Превързвам го и го преобличам. Пращам монахинята да извика доктор Христов.

Докато чакаме доктора, Алексей Николаевич се свестява и започва да стене от болка. Аз бързам да изляза от стаята, за да не ме разпознае.

В това време пристига доктор Христов и бие една инжекция на моя скъп пациент.

– Няма опасност за живота му, но раната е тежка и сигурно ще се прибере в Русия – ми обяснява лекарят в коридора.

– Доктор Христов, благодаря, че се отзова, този човек ми е много скъп.

– Искаш да пратя медицинска сестра край леглото му, така ли?

– Да.

– Добре, но ти ще ми изпееш онази тъжната, бавната.

– Ще ти я изпея, дума да няма!

– Сега, сега, почвай!

Аз извивам глас и запявам, докато вървим двамата един до друг. Докторът бърше с опакото на ръката си сълзите, бликнали в очите му.

Като го изпращам до пруста, се връщам. Надничам предпазливо в стаята на болния. Алексей Николаевич се прави, че е заспал, но на възглавницата му капят сълзи. Не смея да вляза. Виквам и запявам отново.

 

 

Сюлейман паша беше осъден за поражението на Шипка, което до голяма степен предопредели края на войната. Пред съда той се оправдаваше с липсата на разузнавачи – българи. Оплакваше се, че нито един българин не се е съгласил да стане негов шпионин. Нито за миг не се разкая за хилядите мирни християни, които бяха изклани и чиито къщи бяха изгорени по негови заповеди.

Мидхат паша, главният виновник за провала на Цариградската конференция, след войната се кри известно време в чужбина, най-вече в Лондон, със съдействието на Дизраели беше върнат като губернатор на Сирия, след заповед за арест за убийството на султан Абдул Азис се укриваше. След това се предаде и бе осъден на смърт, но след намеса на британското правителство присъдата бе заменена със затвор. Последните години от живота си прекара в затвора в Таиф. Умря там две години след Дизраели.

А „Кървавият султан“ Абдул Хамид II умря в забвение след детронирането му и обявяването на Турската република.

За постиженията си на Берлинския конгрес Дизраели беше удостоен с Ордена на жартиерата. Умря на 19 април 1881 година. Но пъкленото му дело спрямо България ще носи своите последици векове напред.

За съжаление по същото време, когато умря Дизраели беше убит царя освободител Александър II при атентат, организиран от организацията Совободна воля.

Александър III, който участва във военните действия в България по време на Руско-турската война от 1877-1878 като командир на Русчушкия отряд, а накрая на Източния отряд, наследи трона след убийството на баща му, вечна му памет, да го дари Господ с покой, България ще му е вечно признателна.

 

Генерал-адютант Алексей Куропаткин стана военен министър на Русия от 1878 со 1904 година. В качеството си на такъв подписа българо-руската военна конвенция от 1902, която даваше гаранции от Петербург за териториалната неприкосновеност на България. Но за съжаление следващите руски министри не бяха на висотата на Алексей Николаевич. Той написа много книги, които ще останат за поколенията.

Името на генерал Столетов се превърна в символ на свободата и на братската дружба между българския и руския народи.

А в митовете, възпети от българите винаги ще се възхвалява Белия генерал Михаил Скобелев, красив, синеок, с подвити руси мустаци, вечно яздещ бял кон – потомствен казак, потомствен дворянин, потомствен руски генерал. Безразсъдно смел и дързък.

 

stanapostol

Стана Пръвчева Апостолова е родена на 4 август 1951 г. в град Ямбол. Завършва Немска езикова гимназия – Бургас, магистърска степен електроника в ТУ – София, педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“. По-късно придобива две следдипломни квалификации – по икономика и по информатика и информационни технологии. Работила е като проектант и учител по електроника. Живее и пише в Бургас. Псевдоними: Мария Байчева и Мери Апос.